Нашите приказки за лека нощ ...

ПРИКАЗКА ЗА ЛЕКА НОЩ........
15 АПРИЛ 2010

Ти можеш ли толкова да обичаш?
За пръв път се видяха на автобусната спирка. Бяха студенти, той учеше медицина, а тя - архитектура. За да могат отново и отново да се видят, всеки ден и двамата отиваха на същата спирка по едно и също време и се качваха в същия автобус. Бяха млади, много млади.

Отне им доста време докато съберат нужната смелост и да се заговорят, но накрая успяха. Всъщност и двамата не живееха в квартала, от който се качваха всяка сутрин в автобуса. Той предната вечер беше останал да пренощува при свой приятел, а тя беше ходила на гости на сестра си. И след време, когато вече бяха станали достатъчно близки един с друг, през смях си признаха, как всяка сутрин са ставали още по тъмно и са отивали до другия край на града, за да пристигнат навреме на тази спирка. Тяхната спирка с техния автобус...

Ожениха се веднага след дипломирането си. Бяха щастливи, много щастливи. Случваше се да останат понякога без работа, без пари, да имат тежки моменти. Но така здраво бяха преплели ръцете и сърцата си, че нищо не успя да ги сломи. И когато трудно дочакваха края на месеца и новата заплата, и когато вече бяха станали известни лекар и архитект, все бяха щастливи. Не бяха от онези семейства, които се предаваха пред рутината и навика, настъпващи с годините. Не ги сломяваха нито празните банкови сметки, нито пък ги възгордяваха високите доходи впоследствие. Нижеха се дни, месеци, години..., а тяхната любов сякаш растеше и ставаше още по-силна, още по-голяма...

Единственото, което им липсваше, беше детенце. Въпреки дългото и трудно лечение, на което се подложиха, не успяха да се сдобият с рожба. Тогава си казаха, че е прекалено егоистично да искат да имат абсолютно всичко в този живот. Приеха мисълта спокойно и продължиха напред. Вместо дете, отглеждаха и се грижеха за любовта си...

- Бих умряла за теб! – казваше му често тя, прегръщайки го силно.
- Не, аз ще умра за теб! – отговаряше й винаги той и я прегръщаше още по-силно...

Понякога, като се прибереше вкъщи, тя често намираше по някоя бележка оставена на огледалото:

“Миличка, погледни вторият рафт на библиотеката...”

Отиваше до там, а там намираше друга бележка:

“Погледни на масата в кухнята и не забравяй, колко много те обичам!”

От масата в кухнята отиваше до шкафа в дневната или до раклата в спалнята. Обикаляше от стая в стая, четейки нежни думи на обич и признание, написани на малки цветни листчета. В края на тези “пътувания” тя намираше понякога букет от свежи цветя, друг път – кутия с любимите й шоколадови бонбони, красива рокля или скъпо бижу... Но не подаръкът имаше значение, за нея важен беше жестът, защото й доказваше неговата обич...

Колкото и динамично да протичаше животът им понякога, колкото и ангажирани да бяха в службата, винаги намираха време един за друг. Въпреки това, когато минаха 40-те, и двамата решиха да работят по-малко и да си оставят повече свободно време, което да прекарват един с друг. Той напусна болницата и приемаше пациенти само в частния си кабинет. Тя пък закри проектантското бюро, в което работеше с цял екип и започна да приема само отбрани и специални поръчки, които изпълняваше вкъщи. Така имаха много повече време, в което да бъдат заедно.

Един ден, докато се разхождаха по крайбрежната алея, тя забеляза една стара, почти рухнала къща, на която имаше закачена табела “Продава се”.

- Какво ще кажеш, да купим ли тази къша? – попита го с вълнение тя. – Ще изчистим тази съборетина и на нейно място ще си построим прекрасна къща. Даже вече мислено начертах проекта за нея. Ще си има огромна тераса с изглед към морето. Хайде да си направим тук нашата морска къща, в която да каним сутрин чайките на закуска... – ентусиазмът искреше от очите й, докато говореше.

- Разбира се скъпа, защо не. Пък и нима мога да ти откажа каквото и да било – отвърна й той и я целуна нежно. – Веднага щом се върна от семинара по медицина в Щатите, ще звънна на посочения телефон и ще уговоря покупката. Независимо каква цена ще кажат, това място вече е наше...

Макар да знаеха, че се разделят само за седмица, им беше много трудно и на двамата, когато той заминаваше за семинара в Америка. Докато беше там, всеки ден си говореха с часове по телефона. Когато тя го посрещна на летището при завръщането му, и двамата не можаха да потиснат сълзите си...

Но само няколко дни по-късно тя усети странна промяна в поведението му. Той вече не изглеждаше така щастлив като преди, не се смееше така искрено, дори отбягваше да разговарят... За да го разведри малко, една вечер тя заговори за къщата край морето и му показа проекта, който беше начертала. Но отговорът който получи, я стъписа:

- Скъпа, тази къща надвишава нашите възможности и за съжаление не можем да си я позволим. Затова най-добре забрави за нея...

За хора като тях, които така бяха свикнали с щастието, нещастието сякаш имаше още по-горчив вкус и тежеше много повече. За нея то беше като неканен и нежелан, но натрапил им се гост, когото не знаеше как да прогони от дома си... Тя разбираше, усещаше, че на него нещо му тежи, че крие нещо от нея и това го измъчва. Как ли не го молеше и увещаваше да сподели с нея, да й разкаже:

- За тебе бих умряла, знаеш! Моля те, кажи ми какво става...

Но молбите й така и не получаваха отговор. Сякаш мъжът, в когото беше безумно влюбена, когото обожаваше и боготвореше и който също й се кълнеше във вечна обич и вярност, беше сменен с някой друг коренно различен, абсолютно безразличен към онова, което се случваше. С всеки свой опит да поговори с него, тя имаше усещането, че се удря в бетонна стена и от тези удари все повече я болеше и кървеше сърцето й...

Един ден, докато се разхождаше в парка с най-добрата си приятелка, тя отново разказваше за необяснимото поведение на съпруга си и се опитваше отчаяно да намери някакъв отговор за тази неочаквана промяна в него. Без да дочака да се доизкаже обаче, приятелката й я прекъсна и я дръпна да седнат на близката пейка. Хвана я за ръката и я погледна в очите, казвайки:

- Съжалявам, че трябва да го чуеш точно от мен, но повече не мога да издържа, трябва да ти кажа – започна тя малко неуверено - Той ти изневерява! Виждам го всеки ден в ресторанта, който е срещу офиса ми, да обядва с млада симпатична жена. А после прегърнати се качват в колата и отиват нанякъде...

- Спри, млъкни веднага! – изкрещя тя на приятелката си и не й позволи да каже каквото и да било повече. Обвини я, че говори така, само защото й завижда, след което разстроена си тръгна за вкъщи...

На следващия ден по обяд сама отиде до онзи ресторант и застана зад дървото на отсрещния тротоар. Само след няколко минути разбра, че вечната любов и щастие ги има единствено в приказките, не и в реалността... Веднага позна младата педиатърка от болницата, в която преди работеше съпругът й. Беше идвала няколко пъти у тях на гости. Сълзите, които премрежиха очите й, не й попречиха да види как той прегръща другата жена. Сякаш нож раздра сърцето й...

Вечерта, когато той се прибра вкъщи, тя се нахвърли върху него и му разказа всичко, което видя през деня. Ту крещеше, ту плачеше, докато говори, после силно го прегръщаше, а в следващия миг го удряше... Той нищо не отрече. Смотолеви само нещо от рода на, че с времето хората се променяли, чувствата им охладнявали, че след една определена възраст имали нужда от промяна... Напълни малко вещи в един куфар и излезе. На вратата се обърна към нея и я попита:

- Може ли да те прегърна за последно?

- Изчезни веднага! – изкрещя му тя с глас, пълен с ярост и омраза и трясна вратата след него...

Получиха развод още на първото дело.
С подкрепата на приятелите си тя някак се опитваше да си стъпи отново на краката и да се върне към нормалния живот. От общи познати разбра, че бившият й вече съпруг е заминал за Америка с новата си любима. Понякога, когато останеше насаме с мислите си, чувстваше, че все още го обича. Тогава отново потъваше в сълзи и горещо се молеше тази любов в сърцето й да се превърне най-после в омраза, за да не я боли толкова много и така непоносимо...

Мина цяла година. Колкото и да твърдяха, че времето лекува всичко, то не беше успяло да излекува нейната рана и в сърцето й все още зееше огромна и болезнена празнота...

Една сутрин се събуди от настойчивото звънене на вратата. Когато стана и отиде да отвори, видя срещу себе си... онази жена! За миг застина от изненада, не очакваше да види точно нея. Искаше да й изкрещи в лицето, че няма право да прекрачва прага й, но не успя да каже нищо.

- Моля те, позволи ми да вляза, трябва да поговорим важно е... – прекъсна мислите й гласът на жената. Изглеждаше разстроена.

Влязоха вътре и седнаха в хола.

- Нищо не е такова, каквото изглеждаше... – започна с тих глас младата жена. – Много съжалявам, че трябва да ти го съобщя, но преди един час той почина... Научи за болестта си миналата година, по време на семинара в Щатите. Бяха му казали, че му остава не повече от година живот. Знаеше, че ти няма да можеш да понесеш тази мисъл и ще поискаш да умреш заедно с него, така както често му казваше. За да те отдалечи от себе си, ме помоли да се преструвам на негова любовница. И на родителите си нищо не каза. Сред всички разпространи мълвата, че сме заминали двамата в Америка, а всъщност беше наел една малка къща точно до автобусната спирка, на която сте се видели за пръв път, вашата спирка. Бяха му назначили терапия, той изпълняваше всички препоръки много стриктно и вярваше, че ще се излекува, но... не се получи. Снощи състоянието му се влошило, медицинската сестра ме потърси, успях да стигна в последния момент. Помоли ме да ти предам тази кутия...

Слушаше и не искаше да повярва на чутото... Не знаеше какво да мисли, не знаеше какво чувства... Знаеше само, че каквото и да стори, не е в състояние да спре сълзите, които се лееха от очите й... Искаше й се в същия този момент и точно там и тя да умре...

Мина доста време, докато се осъзнае и се сети да отвори кутията, която получи. Внимателно вдигна капака и видя вътре множество старателно сгънати цветни листчета. Разгъна първото, на което пишеше:

“Моля те, скъпа, прочети последователно всички бележки!”

Започна да ги отваря бавно едно по едно и да чете написаното на тях:

“Обичах те много!”

“Никога не съм преставал да те обичам!”

“Винаги ми казваше, че би умряла за мен, аз знаех, че това е истина!”

“Аз не исках да умираш за мен!”

“Искам да ми обещаеш нещо, мила!”

“Искам да ЖИВЕЕШ за мен!”...

Докато вземаше последното останало листче от кутията, видя на дъното й някакъв ключ. Разгъна цветната хартийка и прочете:

“Направих къщата на брега на морето по проекта, който ти беше начертала. Когато сутрин закусваш заедно с чайките на огромната тераса с изглед към морето, знай че аз също ще бъда до теб...”

ПРИКАЗКА ЗА ЛЕКА НОЩ........
14 АПРИЛ 2010

Един ден, симпатичен млад мъж застанал в центъра на града, обявявайки на
всеослушание, че има най-красивото сърце в околността. Насъбрали се много хора
и започнали да се любуват на Сърцето му. То наистина било от безукорна хубост.
Нямало петна по него, никакви неравности, нищо. И хората се съгласили с думите
му - това наистина било най-красивото Сърце, което някога са виждали.
Тогава обаче от някъде се появил един старец и казал:
- Твоето Сърце не притежава хубостта на моето!

Насъбралото се множество и младият мъж погледнали Сърцето на стареца. То биело
силно, но цялото било в белези, на места липсвали части, които били заменени от
други, та приличали на кръпки с разръфани краища. На други места парчетата
липсвали изцяло и се образували дълбоки бразди...
Хората гледали смаяни стареца, как било възможно да твърди, че неговото Сърце
било по-хубаво...

Младият мъж, като видял в какво състояние е Сърцето на стареца се разсмял и
рекъл:

- Ти май се шегуваш! Да сравняваш Сърцето си с Моето?! Моето е перфектно, а
Твоето е кръпка до кръпка, бразда до бразда...

- Да - отговорил му старецът - Твоето Сърце изглежда прекрасно, но аз и за миг
не бих го разменил за Моето.
Всеки белег върху Сърцето ми е знак за един човек, на когото съм отдал любовта си.
Аз откъсвам по едно парче от Сърцето си и го подарявам.
Понякога и на мен ми подаряват късче сърце, което приляга на мястото, от което съм откъснал от моето. Ала нали късчетата не са точно премерени, затова се получават и такива ръбове понякога.
Но аз много ценя тези ръбове, те са ми много скъпи, защото ми напомнят за любовта, която делим с този човек.
Понякога съм дарявал от моето Сърце без другият да ми е давал от своето.
От това са празните бразди, които са останали.
Да даряваш любов означава и да рискуваш.
И въпреки, че тези бразди са болезнени, те са останали отворени, за да ми напомнят за любовта, която изпитвам към тези хора.

ПРИКАЗКА ЗА ЛЕКА НОЩ........
13 АПРИЛ 2010

Жалко, че Аллах,Йехова, Господ –независимо от името, с което го наричат - не е живял в днешният свят.Ако беше така, то всички ние все още щяхме да сме в рая, а той щеше да отговаря до безкрай на обжалвания, апелации, делегации,сезирания, конституционни гаранции, откриване на съдопроизводство – и да му се налага да обяснява в безброй съдебни заседания решението си да изгони Адам и Ева от рая само защото са престъпили някакъв деспотичен закон, лишен от всякакво юридическо основание:да не ядат от плода на Доброто и Злото.
Ако не е искал това да се случи, защо тогава е поставил въпросното дърво насред градината, а не извън стените на рая?Ако бъда извикан да защитавам това семейство ще обвиня Бог в „административен пропуск”, защото освен , че е поставил дървото на неподходящо място, не е сложил предупредителни надписи или ограда, не е предприел елементарни мерки за сигурност и е изложил на опасност всички минаващи от там.
Мога да го обвиня и в „подбуждане към престъпление”:привлякъл е вниманието на Адам и Ева към мястото, където се намира дървото.Ако не го беше споменал, на земята са щели да се изредят много поколения, без никой да прояви интерес към забранения плод, който сигурно е бил в гора, пълна с еднакви дървета, и следователно не е представлявал кой знае каква ценност.
Но Бог не е постъпил така.Точно обратното, написал закона и намерил начин да убеди някого да го престъпи само за да въведе Наказанието.Знаел, че на Адам и Ева ще им доскучае от толкова съвършени неща и че рано или късно ще подложат на изпитание търпението му.И изчаквал, защото и на Него самия – Всемогъщия Господ Бог – му било доскучало от съвършено функциониращия свят:ако Ева не бе изяла ябълката, какво друго интересно щеше да се случи през всичките тези милиарди години?
Нищо.
Когато закона бил нарушен. Господ – Всемогъщия съдия – на всичко отгоре симулирал преследване, сякаш не знаел всички възможни скривалища.И той тръгнал заедно с ангелите, които гледали и се забавлявали на шегата(сигурно и техния живот бил много скучен, откакто Луцифер напуснал Небесата)
„Къде си?” – попитал Господ
„Чух стъпките ти в градината, изплаших се и се скрих, понеже съм гол”,отговорил Адам, без да знае, че това твърдение го превръща в обвиняем за извършено престъпление.
Готово!Чрез проста машинация, преструвайки се, че не знае къде е Адам, нито по каква причина е избягал, Господ постигнал това, което е искал.Дори решил да отиде по-далеч,за да не остави никакво съмнение у присъстващата публика от ангели, която внимателно следяла какво се случва.
„Кои ти каза,че си гол” – попитал Господ, знаейки,че на този въпрос може да се даде един единствен отговор:”Ядох от дървото и така разбрах.”
С този въпрос Господ показал на ангелите, че е справедлив и че осъжда семейството въз основа на всички съществуващи доказателства.Оттам нататък нямало значение дали вината била у жертвата, или не, нито пък имало смисъл да го молят за прошка.Господ искал да даде пример на всички земни и небесни същества – да не би някое от тях пак да се осмели да престъпи Неговата воля.
Господ изгонил семейството, чиито деца също трябвало да плащат заради престъплението(както става и днес с децата на престъпниците), и така била създадена юридическата система:закон, нарушение на закона(няма значение дали е логично или абсурдно), съдебен процес(в който по-хитрия побеждава по-наивния) и наказание.
И понеже цялото човечество било осъдено без право на обжалване на присъдата, човешките същества решили да създадат защитни механизми –в случай че на Господ му хрумне отново да наложи деспотичната си власт.Ала в следствие на хиляди проучвания хората изнамерили толкова много възможности, че накрая дори прекалили – и сега правосъдието е една плетеница от клаузи, юриспруденции и противоречиви текстове, които на никого не са съвсем ясни.
И какво се случило, когато нещата стигнали дотам, че Господ решил да промени намеренията си и да изпрати Своя Син да спаси света?Попаднал в мрежите на правосъдието, което самия Той бил създал.
Плетеницата от закони причинила такова объркване, че Синът Му бил разпнат на кръст.Процесът бил сложен:от Ана към Каиафа, от първосвещениците към Пилат, които изтъкнал, че според римското законодателство не разполага с достатъчно закони.От Пилат към Ирод, който от своя страна изтъкнал, че юдейското законодателство не позволява издаване на смъртна присъда.И отново от Ирод към Пилат, който още веднъж се опитал да се измъкне, предлагайки на народа юридическо споразумение: наредил да го бичуват и да покажат раните Му, но и това се оказало безрезултатно.
И както правят съвременните прокурори,Пилат решил да се издигне за сметка на осъдения:предложил да размени Исус срещу Варава, знаейки, че правосъдието по негово време вече се било превърнало в голям спектакъл, който се нуждаел от грандиозен финал – смъртта на обвиняемия.
Накрая Пилат приложил оня член, който предоставя на съдията – а не на подсъдимия – правото на съмнение:измил си ръцете, което ще рече „нито да, нито не”.Това била още една хитрост, която позволявала да се запази юридическата система, без да се накърни връзката с местните магистрати, като в същото време тежестта на решението се прехвърли върху народа.
Правосъдие.Право.Макар да е необходимо, за да помага на невинните, невинаги функционира по начин, които да се хареса на всички.

ПРИКАЗКА ЗА ЛЕКА НОЩ........
12 АПРИЛ 2010

Отдавна не бях заедно с майка ми,бях твърде зает с работата, жена ми и трите ми деца.
Нея вечер поканих майка ми да вечеряме заедно, след което щяхме да отидем на кино.
разтревожи се:
- Сине, добре ли си, всичко наред ли е? - позвъних и в късен час, поканата също беше изненадваща, което я караше да се съмнява, че се е случило нещо лошо.
- Помислих си и реших, че би било хубаво да прекараме време, само ние двамата.
- Само двамата? - след кратко мълчание... - Разбира се, много бих искала - беше отговорът и.
в петък вечер, на път към майка ми, бях малко напрегнат. Когато пристигнах, забелязах, че тя също бе напрегната. Беше готова може би от час по рано. Бе облякла дрехите с които за последен път бе отпразнувала с баща ми годишнина на брака. Усмихна ми се...сияеше като ангел. Косата и бе прилежно събрана, изглеждаше весела и горда.
Когато се качихме в колата ме заговори:
- Казах на съседите ми, че отивам със сина ми на вечеря. Много се впечатлиха. Ще чакат с нетърпение да им разкажа как е минало.
Ресторанта в който отидохме не беше много луксозен, но имаше ведра, светла обстановка и много добро обслужване.
Майка ми като кралица, прекрачи, държейки ме за ръка.
Менюто трябваше да и го прочета, тъй като не виждаше малките надписи по него.
Бях стигнал до средата, когато забелязах, че мaйка ми с насълзени и изпълнени с носталгия очи ме гледаше:
- Когато беше малък, аз ти четях менюто, а ти с интерес ме слушаше. Постоянно питаше за нещо.
Усмихнах се:
- Значи сега е мой ред, едва ли ще мога да ти се отплатя с това.
Много приятен разговор имахме през цялото време. Нищо особено, само разнищихме стари спомени, сегашните си проблеми, сякаш се стараехме да наваксаме пропуснатото време.
Толкова сме се разприказвали, че не забелязахме как мина времето и пропуснахме последната прожекция.
На път да я оставя в къщи:
- Бих искала отново да вечеряме, но този път аз ще те поканя. - уговорихме се до следващия път.
Върнах се у дома. жена ми също се интересуваше как прекарахме с майка ми.
- Много добре. много хубаво беше. Повече отколкото очаквах.

Само няколко дни по късно, майка ми почина от сърдечна криза. Толкова скоро, все още нищо не бях направил за нея, а толкова неща бях запланувал.

След известно време, получихме покана от ресторанта където бяхме с майка ми. На поканата бе прикрепено листче:
- Сине, резервирах място в ресторанта много по рано, тъй като почти бях сигурна, че няма да мога да присъствам на тази среща. Платих всички разходи, всичко е от мен. резервирах за двама: Искам да отидеш с жена си, ако не мога да дойда аз. Не можеш да си представиш какво значение и смисъл имаше за мен вечерята прекарана с теб. Обичам те.

Обичам те - думите с които разбрах колко е важно да отделим поне малко от времето си за хората които ни обичат.

ПРИКАЗКА ЗА ЛЕКА НОЩ........
9 АПРИЛ 2010

КУЧЕШКА ДУША

Живеел на земята един човек. Той бил много беден и затова винаги в лошо разположение на духа. Имал старо куче,с което се държал много жестоко. Какасбал (зъл дух) видял това и решил да се възползва от злочестината на животното.С тази мисъл в главата се появил пред него:
-О,горкичкото! Защо си толкова толкова тъжно? Разкажи ми, какво се е случило?
-Как да не тъжа, като господарят ми ме бие през цялото време?
-Разбирам! Тогава ти трябва да избягаш от него!
-Не, той е мой господар и аз му дължа преданост! Не мога да го напусна за нищо на света!
-Но той не може да оцени предаността ти!
-Това няма значение, аз пак ще я запазя!
Какасбал не оставял кучето на спокойствие,докато то не отстъпило:
-Добре! Какво трябва да направя?
-Дай ми душата си!
-А какво ще получа в замяна?
-Всичко, което поискаш от мен.
-Тогава искам толкова кокали, колкото косми има върху тялото ми!
И Какасбал започнал да брои космите в кучешката козина. Почти бил стигнал до опашката, когато кучето си спомнило за верността към господаря си и рязко мръднало.
Какасбал загубил точното място, докъдето бил стигнал.
-Защо мърдаш? Загубих бройката!-оплакал се той.
-Всичко е заради тия проклети бълхи, които ме мъчат денонощно. Просто започни отначало.
Сто пъти Какасбал започвал да брои отначало и сто пъти не успявал да преброи космите докрай, защото кучето започвало да се чеше "заради бълхите".
-Край!Предавам се! Повече няма да броя! Ти ме измами, но и ми даде добър урок - много по-трудно е да купиш кучешката душа, отколкото човешката!

ПРИКАЗКА ЗА ЛЕКА НОЩ........
8 АПРИЛ 2010

Веднъж стария мъдър котарак наблюдавал малкото котенце. Котенцето бягало в кръг и се опитвало да си хване опашката. Стария котарак стоял и наблюдавал, а малкото котенце се въртяло, падало, ставало и отново хуквало след опашката си. -Защо си гониш опашката? – попитал стария котарак …

-Казаха ми – отвърнало котето – че моята опашка, това е моето щастие, и затова се опитвам да го хвана.

Стария котарак се усмихнал, така както могат да се усмихват само старите мъдри котараци и казал:

-Когато и аз бях малко котенце, също ми казаха, че в моята опашка е моето щастие. Много дни бягах след опашката си и се опитвах да я хвана. Падах без сили, ставах и отново се опитвах да я хвана. В един момент се отчаях и тръгнах. Просто тръгнах на където ми видят очите. И знаеш ли какво забелязах изведнъж?

-Какво? – с удивление попитало котенцето?

-Забелязах, че където и да отида, опашката ми винаги е с мен…

ПРИКАЗКА ЗА ЛЕКА НОЩ........
7 АПРИЛ 2010

Млад бизнесмен, пътуваше към работа с новия си Ягуар. Беше си отдал вниманието към тротоара и паркиралите покрай пътя коли - да не изскочи изневиделица някое дете. Изведнъж се чу някакъв звук на удар по вратата. Рязко натисна спирачки,но на пътя никой нямаше. Даде назад до мястото където се чу звука.
Там стоеше момче на 7-8 години. На вратата имаше следа от камък. Мъжът изнервено, хвана детето и го подпря в една от паркиралите коли:
- Какво си мислиш че правиш, хулиган? Колата е чисто нова и скъпа, поправката на която ще ми струва много. защо го направи?

Детето се изплаши. чувстваше се виновно.

- Извинявай чичо, моля те, не ми се сърди. Просто бях объркан и не знаех как да постъпя. Колкото и да махах с ръка, нито една кола не се спря.

Детето изтри с опакото на ръката свличащите се по бузите му сълзи и посочи с ръка пролука между две паркирали коли:
- Това е брат ми. изпуснах количката по надолнището и тя се прекатурна в края на тротоара, тук между двата автомобила. Опитах се да го повдигна и сложа на мястото му, но е прекалено тежък за мен.

Детето се затрудняваше да говори. Задавяше се в сълзи. Раменете му конвулсивно трепереха:
- Знам че направих нещо грешно, но моля ви, помогнете ми да го кача в количката му. брат ми е инвалид и ми се струва, че cе нарани. С останалото сам ще се справя.

Младия бизнесмен не знаеше какво да каже. Опита се да преглътне възела който се образува в гърлото му. Повдигна лежащото на земята момче и го сложи в инвалидната количка. Изкара от джобчето на костюма си чиста, прилежно изгладена кърпичка, намокри я с одеколон и почисти раничките и драскотините по тялото на детето. Прекалено се беше разчувствал. Дори, когато детето тикайки количката на брат си, се отдалечаваше, не обели нито дума, но ги проследи...докато се изгубят от полезрението му. Не чуваше даже клаксоните на насъбралите се коли на задръстения от него път.
Подкара Ягуара си отново, но бавно. Пътя до работа му, му се стори много дълъг. Паркира колата и погледна наранената врата. Следата от камъка бе дълбока и ясна.

Мъжът никога не я поправи.

Остави я, за да му напомня:
Не бързай толкова много в живота, че да принудиш някой да ти "подхвърли камък", за да го забележиш и да се спреш.
Бог винаги шепти в душите ни, говори със сърцата ни. Понякога, когато не се вслушваме, ни "подхвърля по някой камък".

Вслушай се в шепота...или изчакай камъка. Въпрос на избор.

ПРИКАЗКА ЗА ЛЕКА НОЩ........
6 АПРИЛ 2010

Едно малко момченце искало да срещне Бог. То знаело, че трябва да измине много път до мястото, където Бог живее. И така, то сложило в куфарчето си сандвичи и лимонада и започнало своето пътешествие.

Когато изминало едва три пресечки, момченцето видяло един възрастен човек. Той седял в парка и наблюдавал гълъбите. Момчето седнало до него и отворило куфарчето си. Тъкмо щяло да отхапе от сандвича си, когато забелязало, че възрастният мъж поглежда гладно. То предложило на човека сандвич.

Старецът приел сандвича с голяма благодарност в очите и се усмихнал на момчето. Усмивката му била толкова любезна, че момчето поискало да я види отново и предложило на мъжа лимонада.

Той отново се усмихнал на момчето. То било възхитено. И те седели в парка целия следобед, яли и се усмихвали, без да си кажат и думичка.

Когато започнало да се смрачава, момчето осъзнало, че е много уморено, и станало да си върви. Но преди да измине и няколко крачки, то се обърнало назад, изтичало до пейката и прегърнало стария човек. Той се усмихнал с най-широката си и най-мила усмивка.

Когато, малко по-късно, момчето отворило вратата на дома си, майка му била толкова учудена от грейналото от радост лицето на сина си, че го попитала: “Какво те направи толкова щастлив?” Момчето отговорило: “Обядвах с Бог.” И преди майка му да успее да каже нещо, то добавило: “И знаеш ли какво? Бог има най-красивата усмивка, която някога съм виждал.”

През това време възрастният мъж, който също сияел от радост, се върнал вкъщи. Неговият син бил смаян от мира, изобразен на лицето му, и попитал: “Татко, какво те направи толкова щастлив?” Той отговорил: “Ядох сандвичи с Бог в парка.” Преди синът да успее да каже нещо, той добавил: “И знаеш ли, Той е много по-млад, отколкото очаквах.”

Много често ние подценяваме силата на едно докосване, на една усмивката, на мила дума, изслушващо ухо, честен комплимент или най-малък жест на грижа, всички от които могат да променят един живот. Хора идват в нашия живот с причина или без, остават за сезон или за цял живот. Прегърнете всички еднакво!

Изпратено ми от Диляна Стойчева

ПРИКАЗКА ЗА ЛЕКА НОЩ........
5 АПРИЛ 2010

ПЛАНЕТАТА НА ПТИЦИТЕ

На планетата Гея живееха само птици. Това беше най-свободната планета с най-свободните жители – птиците. Основният закон на планетата беше този: „Каквато и работа да имаш в момента, зарежи я и излети, щом сърцето ти трепне за полет.”
Този закон малките птичета научаваха още преди да са се научили да летят. С този закон майките им ги приспиваха вечер. С този закон те политаха за първи път. С този закон умираха.
И никой не им се сърдеше, че излитат точно сега, а не след малко и че се връщат точно сега, а не по-рано. Защото това беше най-свободната планета.
И който изменеше на този закон – имаше си наказание. Но никой не подозираше за него, защото всички спазваха закона и всички бяха щастливи.
Пати не знаеше за наказанието. И сигурно затова си позволи да пристъпи закона. А наказанието беше тежко.
Пати живееше в едно гнездо с още две птичета – едното малко и безпомощно, а другото – голямо и безпомощно. Тя беше щастлива птичка и често летеше далече, далече, сама или с други птици от други гнезда. Излиташе, когато сърцето и трепне и се връщаше уморена и спокойна.
Така минаваха дните. Докато един ден...
Един Пати се канеше да излети, но точно тогава малкото птиченце се разплака. То не можеше още да лети. Сигурно беше гладно. Или пък нещо го болеше. И Пати реши да остане в гнездото. Какво толкова – и утре можеше да лети. И тя остана, гушна в себе си най-малкото птиченце, запя му и го приспа. И Пати заспа – спокойна и щастлива, че е направила нещо добро. Само в съня и се мярна някаква тревожна мисъл и бързо изчезна, но сънят и вече не беше същият. На другия ден Пати разбра – едно перце, едно съвсем мъничко перце бе изсъхнало. Отвън нищо не му личеше, но тя не можеше да си служи с него.
– Голяма работа – мога и без него! – помисли си тя и веднага забрави тази неприятност.
Всичко си продължи нормално, както винаги, докато един ден...
Един ден Пати тъкмо размаха крила, за да излезе, когато чу една тъжна въздишка. Въздишаше старата птичка. Тя беше много стара и много самотна и вече не можеше да лети. Пати се замисли – колко ли е тъжно да си съвсем сам в гнездото (защото най-малката птичка вече си летеше) и да не можеш да видиш целия широк свят? И реши да остане. Двете птички много пяха, много се смяха.
Но на следния ден Пати откри още едно изсъхнало перце.
– Много важно! – помисли си тя. – Аз направих нещо добро. Аз бях длъжна!
Тя още не знаеше за наказанието.
И Пати свикна често да забравя закона. Тя бе доволна от себе си, защото правеше добро. И се чувстваше права, макар че започна да се досеща за наказанието – много перца изсъхнаха и на нея и беше трудно да лети. Но тя бе измислила нов закон и с него се чувстваше по-велика от другите птици: „Когато сърцето ти трепне, не излитай, ако си нужен на някого. ” И нещата си вървяха все така. Пати бе станала много неспокойна, но още не си даваше сметка за това. Най-много и тежеше, че не може да се вижда с другите птици. И тя ги лъжеше:
– В гнездото ми е добре, сърцето ми вече не трепка, не ми се лети...
Докато един ден...
Пати пак се канеше да излети – за пръв път през тази седмица. Вече не можеше да издържа. Но точно тогава старата птичка я помоли:
– Почисти ми с човчица крилцата, може би и аз ще излетя.
Сякаш някой хвана сърцето на Пати с нокти и го стисна. Някаква тъмна мътилка я изпълни цялата отвътре.
Но нейния закон, този, който тя бе измислила, я спря. И тя остана. Задушаваше я страшна мъка, че не може да излети. И в същото време и беше тъжно за старата птица, защото знаеше, че не може да и помогне, колкото и да чисти крилцата и. Но не можеше да и го каже.
През нощта Пати излетя от гнездото. Летя дълго, напосоки. Върна се изморена, но не беше щастлива.
Вече доста перца бяха изсъхнали. Пати не беше същата, но не можеше да се спре.
Всичко продължи така- Лошото бе, че законът на Пати започна да действа на цялата планета. Сега това бе планета с два закона – на свободата и на дълга. И не беше вече най-щастливата.
Но имаше все пак нещо хубаво, - младите птици не се починяваха на закона на Пати. Да те бяха свободни и щастливи.

ПРИКАЗКА ЗА ЛЕКА НОЩ........
1 АПРИЛ 2010

Как се главих за ангел

Преди малко занесох Благата вест на бабичката дето живей в крайната къща на Горната махала, че и се е родило внуче и тя ми сипа млекце с две захарчета да ми заслади душицата.Сега съм се протегнало на едно облаче и разправям на Вятърко за онова русичкото детенце на дядовата Иванова снаха - изкарва му зъбче и много смешно си държи езичето там.А той ме люлее на пухеното облaче и раздухва насам натам перушината от бабихолиният юрган дето го изтръсква сега.Комините пушат и всичко се е сгушило като в приказка.Топличко ми става на душицата от млекцето и се удавям в спомени за едно време кога реших да се главя за ангел и дядо Боже ме поведе по Големия път сподиряйки един Вълшебник.Помните го - оня дето живее под бухлйовото дърво на вълшебната гора.Той засрещаше хората по Големия път и правеше чудеса, да им се разминат мъките.Та аз видите ли трябваше да кажа кой човек трябва да подмине.
Изпървом срещнахме една жена дето се връщаше от гробищата - синът си бе оставила там.Сълзите и се стичаха по страните, а тя даже и не вдигаше ръка да ги избърше.Аз не казах нищо.Вълшебникът махна и сълзите и станаха на маргарити.После от нейде се взе едно хубаво юначе, вдигна едно цвете и и го подаде.И.... жената се усмихна...
Тогава дедо Боже ми рече, че кога загубим някога, той живее в сълзите ни и докато не го пуснем да си отиде, той ще остане там и колчем затворим очи, ще го виждаме да ни подава ръка, а в нея - едно цвете...
И пак продължихме ние по пътя си.
Hасреща ни иде едно момиче - и то плаче.Беше загубило любовта си нейде .Аз пак не казах нищо.Вълшебникът махна с ръка и извика едно слънчево зайче да я погали.То заплете косите и и върза герданче от спомени."Любовта в душата на човека никога не си отива напълно, стига да има кой да те погали" - усмихна ми се Добрият стaрец и отминахме.
Там някъде, на един камък, от тия дето хапят по-лошо и от змии, седеше един човек и плачеше - загубил бе себе си някъде по Пътя...Аз погледнах дедо Боже и рекох:"Сега."И той спусна мъгла и Вълшебникът не го видя.Човекът си остана на крайпътния камък, а на мен ми стана мъчно за него, защото няма на тоя свят чудо дето да те спаси - просто трябва да се намериш сам."А ангелите, те за това са ангели, да могат да виждат в човешките души" - тъй ми рече дедо Боже и добави:"Хай сега иди да си починеш, че от утре ще летиш."
Ой, как ми се приспа на тая люлкааааа...............

ПРИКАЗКА ЗА ЛЕКА НОЩ........
31 Март 2010

Когато си мислиш, че не те гледам Съобщението, което всеки възрастен трябва да прочете, защото децата наблюдават и правят това, което ти правиш, а не това, което казваш.

Когато мислеше, че не те гледам, аз видях, че закачи първата ми картина на хладилника и веднага поисках да нарисувам друга.

Когато мислеше, че не те гледам, аз видях как нахрани изгубено коте и научих, че е добре да си мил с животните.

Когато мислеше, че не те гледам, аз видях как направи любимата ми торта за мен и научих, че малките неща могат да бъдат най-специалните неща в живота.

Когато мислеше, че не те гледам, аз чух как каза една молитва и аз знаех, че някъде има Бог, с когото винаги мога да говоря и се научих да вярвам в Господ.

Когато мислеше, че не те гледам, аз видях как приготви храна и я занесе на приятел, който беше болен и научих, че ние всички трябва да помагаме грижейки се един за друг.

Когато мислеше, че не те гледам, аз видях как отдели от времето и парите си, за да помогнеш на хора, които нямат нищо и научих, че тези които имат нещо трябва да дават на тези, които нямат.

Когато мислеше, че не те гледам, аз видях как се грижиш за нашата къща и всеки в нея и научих, че трябва да се грижим за това, което ни е дадено.

Когато мислеше, че не те гледам, аз видях как се справяш с отговорностите си, дори когато не се чувстваш добре и научих, че би трябвало да бъда отговорен когато порастна.

Когато мислеше, че не те гледам, аз видях сълзите в очите ти и научих, че понякога биваш наранен, но няма нищо страшно в това да поплачеш дори.

Когато мислеше, че не те гледам, аз видях как се безпокоиш и исках да бъда всичко онова, което бих могъл да съм.

Когато мислеше, че не те гледам, аз научих най-много от уроците на живота, които трябва да знам, за да бъда един добър и творчески човек, когато порастна.

Когато мислеше, че не те гледам, аз те погледнах и исках да ти кажа “Благодаря!” за всички онези неща, които видях, когато ти си мислеше, че не те гледам.

Изпращам това на всички онези хора, които зная, че правят толкова много за другите като си мислят, че никой не ги вижда.

Всеки от нас, родител, дядо и баба, роднина или приятел оказва влияние в живота на едно дете. Днес казах една молитва за теб. Как ще докоснеш нечий живот днес?

ПРИКАЗКА ЗА ЛЕКА НОЩ........
29 Март 2010

Реших да си инсталирам Любов - една модерна притча

Техн. поддръжка:
Здравейте - бих ли могъл да Ви помогна?

Клиент:
Ами, след известно колебание, се реших да инсталирам "Любов".
Бихте ли ме придружавали в този процес?

Техн. поддръжка:
Да, мога да Ви помогна. Готови ли сте да продължите?

Клиент:
Ами, аз не съм много обигран технически, но мисля че съм готов. Какво първо да направя?

Техн. поддръжка:
Първата крачка е да си отворите сърцето.
Отворихте ли си сърцето?

Клиент:
Да, но там сега са пуснати някои други програми.
Наред ли е, ако инсталирам "Любов" докато те вървят?

Техн. поддръжка:
Кои програми са пуснати?

Клиент:
Да видим. Сега имам "Наранено-минало",
"Ниско-себеуважение" и "Завист-и-неприязън".

Техн. поддръжка:
Няма проблем. "Любов" крачка по крачка ще изтрие "Наранено-минало" от Вашата операционна система.
Тя наистина ще остане в постоянната памет, но няма да нарушава други програми.

"Любов" някога ще пренапише "Ниско-себеуважение" с един модул на име "Високо-себеуважение". А пък "Завист-и-неприязън" трябва да бъдат отстранени напълно.

Тези програми пречат на "Любов" да бъде инсталирана правилно. Можете ли сега да завършите това?

Клиент:
Не знам как те се завършват.
Можете ли да ми кажете как става това ?

Техн. поддръжка:
С удоволствие. Отидете в стартово меню и задействайте "Прошка". Повтаряйте това толкова дълго, докато "Завист-и-неприязън" не са изтрити напълно.

Клиент:
Ок, това го направих. "Любов" започна да се инсталира.

Това нормално ли е ?

Техн. поддръжка:
Да, но имайте предвид, че досега имате само основната версия. Ще трябва да се свързвате с други сърца, за да получите останалите подновявания!

Клиент:
Ооопс! Вече имам грешка в програмата. Казва се:
"Грешка - програмата не работи на външни компоненти".

Сега какво трябва да правя ?

Техн. поддръжка:
Не се притеснявайте.Това значи, че програмата "Любов" е конфигурирана, за да върви във вътрешното сърце, но още не е стартирана във Вашето външно сърце.

В нетехнически смисъл, това значи просто: Вие трябва първо себе си да обичате, преди да можете да обичате други.

Клиент:
Какво трябва да правя сега ?

Техн. поддръжка:
Отворете директорията "Себеуважение" и маркирайте следните файлове: "Себепрощаване", "Разпознай-твоята-стойност" и "Признай-твоите-ограничения".

Клиент:
Ок, осъществено.

Техн. поддръжка:
Сега ги копирайте в директория "Мое-сърце". Системата ще пренапише всички файлове, които противоречат на това, и ще коригира някои грешни настройки. Освен това трябва да изтриете "Безкрайна-самокритика" от всички директории и след това да опразните кошчето с боклук, за да може тя да е действително отстранена и да не се появи отново.

Клиент:
Разбрах. "Мое-сърце" се пълни с нови файлове. "Усмихвам-се" върви сега на монитора ми и "Мир-и-блаоразположеност" се копират автоматично в "Мое-сърце". Това нормално ли е?

Техн. поддръжка:
Понякога. При други това може да продължи по-дълго време, но всичко се случва точно когато трябва. Така, "Любов" е инсталирана и върви.

Още нещо преди да затворим: "Любов" е безплатен продукт. Дайте тези модули на всички които срещнете!:-)

ПРИКАЗКА ЗА ЛЕКА НОЩ........
26 Март 2010

Едно цвете се появи в пустинята.
Размаха листенца точно когато слънцето се набираше от хоризонта за да залее с мощта си своите верни роби – пясъците. Враждебни бяха пясъците към цветето. Смееха му се. Каквото беше крехко и малко щяха да го погълнат за един ден. Даже до обяд нямаше да изтрае. Тихият им кикот беше ясно доловим, но цветенцето не разбираше смисълът му. То просто се радваше на утрото и махаше с листенца на всичко наоколо. Приветстваше пясъците, приветстваше могъщото светило, приветстваше многоцветното небе. Светът за него беше хубав.
Слънцето гледаше цветенцето и в душата му дори се зароди малко съжаление. “Глупаво цветенце. Защо си избрало да поникнеш тук? Ще те убия за няколко часа. Пясъците не са ти за другари. Те не обичат цветята. Ще те погълнат, малко ще се посмеят и ще те забравят. Такива са те – роби. Доброто отдавна ги е напуснало. Изсушил съм им душите аз. Направил съм ги жестоки и страхливи, подли и отмъстителни... Но нищо. По земята има много други цветя, като тебе. Те никнат на много по-подходящи места...” И слънцето продължи да следва дневния си график – чакаше го много работа.
Цветенцето реши да се сприятели с пясъците. Непонятният кикот беше стихнал и цветенцето реши, че моментът за запознанство е дошъл. Каза десетина пъти “Здравейте!” във всички посоки, накъдето можеше да се обърне, но не получи никакъв отговор. Пясъците бяха заети. Всяка сутрин те преживяваха ужаса на срещата със слънцето. Скърцаха със зъби от болка докато студените им тела се нажежаваха, но не можеха да направят нищо. Не можеха да избягат. Те живееха в ада. Пък и знаеха, че след час болката ще премине. Тогава идваше скуката. Е, поне щяха да се насладят на смъртта на глупавото цветенце. Не беше кой знае какво, но на тях нищо друго не им се случваше с месеци наред.
Тогава цветенцето усети болката. Слънцето го обливаше безмилостно с лъчите си. Пясъците му помагаха, като събираха разпиляната топлина и я връщаха към цветенцето. Защо правеха те това?
- Ще ме убиете бе! - викна жално цветенцето към пясъците и към слънцето, но никой не му отговори. Сякаш не съществуваше.
Разплака се цветенцето. Жегата продължаваше да го мъчи. То се мяташе насам натам, но не можеше да избяга наникъде. Това беше светът в който то беше поставено.
Спря да плаче цветенцето. Огледа се. Слънцето си пътуваше по небето без въобще да му обръща внимание. Пясъците, изпълнени със злоба го засипваха с горещина и чакаха момента, когато то ще се разплаче отново за да му се смеят.
- Няма да плача пък! – каза им то, и започна да ги гледа упорито, със стиснати устни.
Тогава цветенцето още не знаеше, каква сила се таи в него. То не знаеше за другите цветя, които живееха заедно и по много в тучните равнини или по прохладните склонове на планините. Не знаеше на какво страшно за цветенца място всъщност беше попаднало то, и това може би беше добре за него, защото ако знаеше, то щеше да изхаби всичката си влага за сълзи и да умре за няколко часа.
Цветенцето просто реши да изчака слънцето да отмине с неговата жега, а на пясъците да им омръзне тази глупава игра на разплакване...
Отдавна беше минало пладне и на пясъците наистина им беше омръзнало да бомбардират цветенцето с горещина, но те бяха глупави и продължаваха да го правят, защото цял живот това бяха правили денем.
Полека-лека обаче, в съзнанието им започна да се заражда нещо ново. Нещо хубаво и сладко. Те започваха да усещат каква красота струи от малкото цветенце. Красотата беше нещо ново за тях. Някакъв нов вид топлина. Или може би хладина? Във всеки случай красотата правеше слънчевия пек много по-поносим.
Слънцето вече клонеше към залез. Преди да се скрие то с изненада забеляза цветенцето, което очевидно все още беше живо. “Хм, странно...”, каза си слънцето, “Мноого, мнооого интересно...”, но не отдели повече внимание на това явление, защото много работи беше виждало то, а и много работа още имаше да върши.
Настъпи нощта. Пясъците се приготвиха за сън. Бяха уморени, както всяка вечер.
“Защо заспивате?”, викаше им цветенцето. То искаше да си поговори с някого, но пясъците, макар и вече да го харесваха и да им се искаше да направят нещо добро за него, не можеха да се отърват от вековната дрямка, която ги налягаше с идването на тъмнината. Потънаха в сън и отнесоха със себе си част от цветенцето, за да станат сънищата им по-топли и по-красиви.
Цветенцето малко се натъжи. Стана му студено. Обви с листенца главата си и реши също да поспи, но никак не му се спеше. През свитите листенца то продължаваше да се оглежда наоколо и скоро забеляза звездите. Леле колко много бяхаааа! То отвори листенца и ги зяпна.
Звездите отгоре го гледаха с учудване. Те бяха весели и закачливи. “Я го виж това цветенце!”, викаха си те една на друга и се побутваха – “Гледай го как се е ококорило. Хайде да му изпеем една песничка!”
И целия многоброен хор изпълнил черния купол над пустинята запя. Музиката беше красива. Беше вълшебна. Цветенцето усети как се издига, подхванато от звуците на песента и се издига, и се издига, и потъва в приятната мекота на нощта, и танцува някакъв вълшебен танц заедно с разноцветните звезди.... и му беше хубаво, много хубаво! Но... скоро отнякъде се появи един бял диск и звездите уплашено изчезнаха. Цветенцето отново се върна плахо на мястото си.
- Оооо, ето къде си било! - прогърмя над главата на цветенцето.
Белият диск се беше надвесил над него и го гледаше със студените си оцъклени очи. Злокобна усмивка се изписа на лицето на диска.
- Коя сте вие? - запита уплашено цветенцето.
- Аз съм Луната. - отвърна белият диск, - А ти си едно нещастно цветенце.
- Защо да съм нещастно? - недоумяваше цветенцето.
- Защото си в пустинята. - тържествуващо се изсмя луната - Цветенца като тебе не могат да живеят тук. Утре ще умреш!
- Няма да умра, - отвърна цветенцето - Пясъците ще ми станат приятели, звездите са добри..
- Приятели? Хахахаха...- изсмя се луната - Те са глупаци. Роби на Слънцето. То ще те убие. Не, че има нещо против теб. Но ... то си е такова. Грубо, недодялано. Какво е едно малко цветенце за него. Не е мястото на малко цветенце в пустинята!
И луната разказа на цветенцето за другите цветя. Как живеят те, и на какви места живеят... Нещо преряза малкото сърчице на цветенцето. Изведнъж то осъзна в какво положение се намира.
- Нооо... - каза многозначително луната - Аз мога да ти помогна.
- Как да ми помогнете? - запита тъжно цветенцето.
- Ще ти дам сили!
Подлата луна! Знаеше тя много добре, че цветенцето има сили само да се справи с пустинята, но реши да го излъже, защото цветенцето и било нужно за един неин пъклен план. Знаеше тя много добре, че това цветенце не е обикновено, че не е поникнало тук случайно, и още знаеше, че на това цветенце едно истинско желание е дадено да се изпълни през живота му. Едно само желание, но то би могло да накара например слънцето да стои винаги зад гърба на луната, стига цветенцето да го поиска с цялото си сърце. И точно това посъветва луната цветенцето. Каза му:
- Необикновени очи ще ти дам аз и необикновен ум. Ще можеш да виждаш и разбираш неща, които не са дадени да бъдат видени или разбрани от другите цветя. Необикновен аромат ще ти дам, та с него ще омайваш всичко наоколо и всичко наоколо ще ти се възхищава и кланя. И меден глас ще ти дам, та да пееш песни и разказваш приказки, които ще карат всички да изпадат в забрава. Но само едно искам от тебе. Когато застана пред слънцето, а то ще се случи скоро, и когато тъмнина покрие пустинята и отровните лъчи на слънцето се скрият, ти да си пожелаеш, ама с цялото си сърце да си пожелаеш, слънцето завинаги да остане зад гърба ми. Така жегата вече никога няма да те мори. Няма да мори и пясъците, няма да мори и никое друго цветенце като тебе. Ти можеш да го направиш. Съгласно ли си?
Цветенцето измънка едно “Да” и клюмна. Тъжно му беше, че няма други цветя около него, тъжно му беше, че не се е родило край планинско поточе или между обли хълмове. Заплака то тихичко и заокайва съдбата си, поставила го в тази враждебна пустиня, над която господстваше само безчувственото слънце. И лека-полека заспа...
На другия ден жегата отново се настани над пустинята. Цветенцето вече не я приемаше толкова зле и направи опит да си поприказва с пясъците. Те, пък, наспали се добре, благодарение на новото си другарче, което направи сънищата им значително по-красиви, с охота започнаха да му говорят. Изведнъж откриха те, че много работи бяха видели през живота си, и много работи помнеха, само че досега никой не ги беше питал за каквото и да било. Разправяха те на цветенцето, разправяха, а пък то ги слушаше, слушаше и запомняше и нощем, докато стоеше само, започна да съчинява приказки.
И започна да разказва цветенцето тези приказки на пясъците, пееше им песнички и така минаваха неусетно дните, и никой вече не страдаше от лъчите на слънцето. Заобичаха пясъците цветенцето, чакаха с нетърпение да стане ден, за да чуят новата приказка, която цветенцето им беше приготвило или пък новата му песничка или просто да го видят и да му се насладят. Тъжно им беше, че цветенцето е самотно, защото някой път, сутрин, виждаха сълзичките му по пясъка, малко преди да се изпарят, но нищо не можеха да направят. Все пак те бяха само едни пясъци.
Веднъж, когато цветенцето разказваше една особено хубава приказка, небето над пустинята притъмня. Цветенцето спря да разказва, за да погледне какво е накарало слънцето да помръкне, но пясъците припряно започнаха да му подвикват
- Продължавай, не спирай! Един облак се е заслушал в приказката ти и ако му хареса, може и да пусне дъжд.
Цветенцето продължи да разказва и не след дълго наистина заваля. Голям празник настана тогава в пустинята. Наизскачаха разни животинки да се насладят на дъжда, който струеше от облака и на цветенцето това оживление му хареса. То се усмихна, разпери докрай листенцата си и блесна в цялата си красота. Облакът реши да завърже разговор с него.
- Да ти кажа право, по-хубаво цветенце от тебе не съм виждал. – казал по едно време облакът, когато усети, че трябва да си върви.
- Ами! “Хубаво”! – отвърна цветенцето – Мен луната ме кара да изглеждам такова.
По странен начин цветенцето почувства доверие към облака и реши да бъде искрено с него.
- Луната ли? – изрази недоверие облакът. – Я ми разправи!
Добре познаваше облакът коварството на луната. Изменчива и загадъчна беше тя. Все плетеше някакви кроежи, все завиждала на слънцето и искала да го измести.
- Да, - каза облакът, като изслуша разказът на цветенцето – луната е способна на такива неща, но на мен ми се струва, че не луната те прави да изглеждаш красиво, ами ти просто си си такова. Не ти ли е хрумвало, че може да са те излъгали?
- Ааам, не! – усмихна се цветенцето – откъде накъде...
- Е, аз си тръгвам – каза облакът – Радвам се, че те срещнах.
Облакът беше мъдър. Вече беше сигурен, че луната е излъгала цветенцето, но не можеше току-така да и се противопостави – тя можеше в беса си да погуби цветенцето, а той не искаше това.
- Кога ще се видим пак? – запита цветенцето
- Ами то не зависи от мен – отвърна облакът – Когато ме довее вятърът.
- Вятърът ли?
На облакът изведнъж му хрумна една идея. Той не знаеше още дали тя ще е добра за неговия план, но почувства, че трябва да я осъществи на всяка цена. Викна облакът на вятъра – негов добър приятел и му каза да дойде да се запознаят с цветенцето.
Не беше особено внимателен вятърът при появата си, но цветенцето го хареса, макар и да се уплаши на няколко пъти, че вятърът може да му скъса стъбълцето докато го мятка безобразно насам натам. Весел беше вятърът, и правеше разни номера за да разсмее цветенцето и много поразии извърши докато правеше номерата си, та облакът трябваше да се разпростре в цялата си ширина и дължина за да не види слънцето какви безобразия се вършат в пустинята.
Тръгна си накрая облакът, подтикван от вятъра и по пътя дълго си приказваха за цветенцето и вятърът призна на облака, че много е харесал цветенцето.
И облакът му каза да го закара над една тропическа джунгла и да го остави там, и после да отиде да се разхожда на воля, защото искал да остане сам и да си събере мислите.
Вятърът с радост прие да остане за малко свободен и обещал да намине след време да вземе пак облака със себе си. Така се и разделиха приятелите.
А облакът знаеше много добре накъде ще полети вятъра. И не се излъга.
Започна вятърът да посещава по-често цветенцето. Научи се да бъде по-внимателен с него и дълго време се въртя наоколо му, за да слуша приказките които цветенцето разказваше или песничките които пееше. Той не можеше да разказва толкова сладкодумни приказки като цветенцето, но пък можеше да вижда неща, които никой друг не забелязваше и цветенцето много обичаше да слуша разказите на вятъра.
Но вятърът беше непостоянен. Все му се струваше скучно мястото, където живееше цветенцето и от време на време го хващаха дяволите и той изчезваше нанякъде, където имаше достатъчно вода, да прави вълни или достатъчно дървета за да ги разклаща. А цветенцето страдаше, но нищо не казваше, защото си мислеше, че вятърът е прав.
А облакът, като разбра за това, посъветва вятъра да започне да носи семенца на цветенцето. Да му израснат от семенцата другарчета, та да не му е скучно, когато вятърът реши да си полети на воля, където му се прииска.
И вятърът започна да носи семенца и някои семенца покълнаха, и постепенно край цветенцето израсна горичка, между дърветата поникна трева, а в тревата се появиха и цветя.
И тогава мястото около цветенцето вече не беше така скучно за вятъра. Имаше къде да вилнее той, можеше да се провира в клоните на дърветата, можеше да разрошва тревата и се задържаше той все по-дълго при цветенцето…
И един ден цветенцето му каза “Остани!”
И му го каза толкова искрено, с такова желание и с такава любов, че изведнъж осъзна, че е изрекло единственото си и най-съкровено желание в живота си. Желанието което пазеше за момента в който Луната щеше да застане пред Слънцето.
И се уплаши цветенцето. Уплаши се, че сега Луната ще се разгневи, че ще му отнеме всичката красота и очите да вижда красивото и дарбата да съчинява приказки... И че вятърът, като го види какво е жалко и никакво, и ще го намрази...
И заплака горко цветенцето, и луната закри слънцето и настана мрак, и вятърът изчезна някъде... И реши цветенцето че няма вече живот за него. И поиска да умре.
Но след малко светлината се върна. Слънцето изтика луната встрани и отново разпростря лъчите си над земята.
Зачака цветенцето своята присъда, но чу само един глас.
- Виж кого ти доведох.
Вдигна очи и видя вятъра и облака. И заваля дъжд.
- Облакът обеща да ни направи езерце, за да има къде да правя вълнички и да се спират щъркели за да те забавляват – каза вятърът на цветенцето – Ти да не си плакало?
- Не – засмя се цветенцето – От дъжда е...
После станало сериозно и попитало вятъра.
- Ти не ми отговори... Оставаш ли?
- Оставам. - каза вятърът.
- Е, нищо, - каза Луната през нощта, когато всички спяха и само цветенцето стоеше още будно – Твоята любов ме трогна и ще ти призная – с нищо не съм ти помогнала да бъдеш красиво и сладкодумно. Ти си си такова. Щастливо ли си сега?
Цветенцето отвърна само “Да” и затвори очи. Не искаше да обяснява на луната, че вече не се интересува, дали е красиво или сладкодумно. Вятърът беше с него и друго вече нямаше значение.
...
И разправят, че оттогава в пустинята се появил един особен оазис, в който палмите винаги развяват листа и по езерото в центъра му винаги има вълни, а и много птици и животни се спират там, защото едно красиво цветенце разказва вълшебни приказки безспир.
И, че човек също може да чуе тези приказки, но само ако повярва, че приказката, която ви разказах току що е чиста истина.

ПРИКАЗКА ЗА ЛЕКА НОЩ........
25 Март 2010

Историята на едно сечиво
На края на гората захвърлено останало само. Малцина го използвали, повечето използвали чужда съвременна техника. Така си въобразявали,че качество давали. Валентинчо-слугинчо и няколко стари моми от селото Кратунско се дразнели най много. Нямало кой да изкопае една дупка и да погребе това желязо. Ден и нощ ги мъчела тази мисъл.Но имало и едно нещо по страшно, което ги убивало всеки ден. Не можели нощите да спят. Те хвърляли толкова много пари за чуждото, модерното, а нищо не ставало.Повечето хора не разбирали от такава сложна чужда техника. Питали се тези няколко заблудени и още доста около тях как може това желязо да има толкова много сила, здравина и неуморност.Как може хората да допират до него и да избягват чуждата модерна техника. Откъде вадело това чувство, тази страст и топлина. Нямало
спиране. Не могли да се примирят. Сечивото е самобитно, българско. И това дразнело.Решили накрая да измислят хитрина. Наклепали го с ....на.Намерили се добри хора и го изчистили,лъснали.Стоплили душата на сечивото и то блеснало с по голяма сила. Тогава решили, че трябва да се оттърват директно от него. Не знаели колко години живее едно желязо в пръстта, но решили и започнали да копаят трап. Сечивото било добродушно и не очаквало чак такава силна злоба,че да посегнат на живота му. Но освен ,че била силна злобата не идвала само от едно две места. Разбрало сечивото,че гората е продадена и в нея влизат всякакви. Разбрало, че ще бъде закопано живо. Топлата му душа щяла да изстива в пръстта.Опитало се да плаче, но се сетило ,че може да ръждяса.Намерило сили в себе си и си откъснало старата дървена дръжка. Не му трябвала. Изместило се на юг и погледнало слънцето право в очите. Слънцето се усмихнало и го обляло със светлина и топлина. Сечивото все повече и повече лъщяло. Една сутрин го събудила пееща птица кацнала до него. То забелязало, че блести по по друг начин. Желязото в него станало стомана. Слънцето се усмихвало от небето и се радвало на сечивото, което блестяло с цялата си сила. Но хората,които го обичали били прогонени далече,много далече.
Минал дървар и се спрял пред светещото от лъскавина сечиво. Занесъл го в къщи и му направил нова дръжка.Всеки ден излизайки в гората вземал със себе си сечивото.Толкова свикнал с него, че в къщи го поставял до леглото си.Първо в сънищата си, после в действителност дърварят забогатял.Забравил за сечивото и заминал в града.
Подарил сечивото на един ковач. Ковачът се чудил какво да прави с него. Дожаляло му да го
претопява и го скрил сред доста други стари сечива. Дошли години на мор и суша, беднотия и глад. Хората нямали пари и за хляб.Гората била близко, но нямало с какво да секат. Вносната модерна техника се потрошила, нямали пари да я поддържат.Намерили дърваря и заедно с него отишли при ковача.Помолили го да им даде сечивото. Ковачът се размислил и отсякъл-
-Когато сечивото ви вършеше работа вие го захвърлихте. Сега няма да ви го дам, защото знам,че ще го убиете.
Извадил сечивото, лъснал го и то пак заблестяло.
Излизал редовно в гората с него и така спасил семейството си от студа, който сковавал всичко наоколо. Лошите хора зъзнели и си спомняли за времето, когато се подиграли със сечивото.Плачели неутешимо, но вече било късно. Сечивото принадлежало на добрите, обичало тях.

ПРИКАЗКА ЗА ЛЕКА НОЩ........
24 Март 2010

Един ангел, чул гласа на Бог:” Имам задача за теб.Искам да се спуснеш на земята, да се родиш в човешко семейство и да научиш хората на Земята да обичат.Семейството е вече избрано, майката е бременна с твоето човешко тяло и родилните болки вече започнаха. Така, че трябва да тръгнеш веднага.”Ангела, чувайки това си помислил:”Как така неочаквано!И така бързо.Аз нямам даже време на план за действие.Но добре, да науча хората на любов – това ще бъде забавно.”
Ангела побързал да стигне до земята и проникнал в крехкото тяло в мигът, в който се появило на бял свят.Ангела се родил в семейство, в което вече имало две деца:две момчета, едно на пет и едно на осем години.Ангела се родил, като момиче.
Той бил потресен, оказвайки се в това малко и безпомощно телце.Помещението, където се появил на бял свят, било студено и ярко осветено, а хората в него действали някак механически, не изпитващи никакви чувства един към друг.Раждането на Агапи, на никой от тях, не донесло особено щастие или радост.( Агапи – така нарекли новороденото момиченце)
Нейните родители не бяха искали точно по това време още едно дете.Те едва имали място в малкия си дом, и в крайна сметка бяха искали да имат момче, а не момиче.Те изпитвали финансови трудности, а и личните и отношения преживявали кризисен момент.Те постоянно спорили, унижавали и обиждали както един друг, така и децата си.
Агапи страдала в такова враждебно обкръжение.Тя не можела да разбере, защо тези хора са така нещастни, така гневни и защо не са благодарни за това , което имат.Те и се стрували едни такива странни.Тя още не се била научила да общува с тях.Не всичко разбирала от това, което те говорили и това, което се случвало наоколо.Тя дори не се била научила да говори още.
Годините минавали, но нещата ставали все по зле.Братята и не и давали мира и само я дразнили.Родителите и почти не я забелязвали,а когато и обръщали внимание, то било за да я наругаят, когато е допуснала някаква грешка или когато самите те били разстроени или ядосани.
Тя се чувствала отхвърлена и обидена.Не можела да се примири с това положение.Очаквала и искала да получи от своето семейство съвсем друго.Всичката тази болка и разочарования, я накарали да се затвори в себе си.Стояла в стаята си споделяйки мислите си със самата себе си спряла да говори.Тя напълно забравила, че е ангел, забравила с каква цел била изпратена на земята.Загубила своята вътрешна сила и през повечето време била в лошо разположение на духа.
Буквално тя живеела в страх.В страх от това да бъде отхвърлена, в страх да не бъде обичана.Тя запознала да вярва, че е недостойна да бъде обичана, защото на всички била безразлична, никой не я обичал, никой не го било грижа за нея.Отвращавала от самата себе си и започнала да пренебрегва здравето си.На нея и се струвало, че е отхвърлят, дори когато това не било съвсем така.

Отношенията с приятелите започнали да се провалят.Когато от момиче тя се превърнала в девойка, всичко станало още по зле.Обидите в семейството и себеотрицанието се превърнали в обиди и отрицание по отношение на другите – родители, братя, приятели и най вече – към Бог, който е допуснал всичко това да се случи.Тя даже престанала да вярва в Бог и напълно била забравила, че е ангел.
Не виждала никаква цел в живота си , никаква причина да се събужда сутрин.Каквото и да се налагало да прави, то било лишено от радост и смисъл.Тя не харесвала нито домът си, нито семейството си, нито училището си…..не харесвала живота си.
Така решила, че не иска повече да живее и започнала да мисли как да постъпи.Взела решение, да го направи на другия ден, като напише предварително няколко писма, където да обясни причините за това решение.
Цяла нощ писала тези писма и в тях разказвала своята история .Тя си спомнила за целия си живот до момента, в който се появила на света в родилния дом и всички свои спомени пренесла на листовете хартия.Това било изповед на страдание, болка и гняв.А също така и свидетелство, че живота на човек на тази планета е далеч от съвършенството.
На края , около четири часа сутринта тя заспала, напълно изтощена физически и емоционално. Мъчила я една единствена мисъл:”Как е било преди моето раждане?Къде съм била дотогава, как съм се родила?Била ли съм на друго място преди това?”
Когато заспала, нейния ум се устремил някъде нагоре…Тя почувствала, как някаква сила е изтеглила от тялото и започнала да се издига нагоре по спираловиден тунел, в края на който имало много ярка светлина.Излязла от тунела и видяла, че се намира в място, което не може да бъде описано.Такава красота на Земята, не била виждала никога.Отвсякъде се носела прекрасна музика, която нямала някакъв източник, тя звучала от всякъде.Агапи била обзета от някакво чувство на пълно душевно спокойствие и удовлетворение.

Пред нея имало най различни същества, приятни и благоразположени – те всички излъчвали любов и радост, без никакви усилия и без да произнасят нито една дума.Любовта и радостта били в тяхната природа.И тя започнала да си спомня.Нещо в това място и се струвало познато.”Чувствам, се като у дома си.Съвсем , като у дома!”Спомнила си , коя е в действителност.”Ето къде съм живяла, преди да стъпя на земята.Аз съм ангел!Аз съм безсмъртно създание!Аз съм божествено създание!Аз съм прекрасна!Аз съм частица от Бог!Сега си спомних – аз бях изпратена на земята, за да науча хората на любов.Но аз се загубих там.Забравих за всичко.Само си представете – канех се утре да сложа край на живота си”.

Бог се приближил към нея и казал:
- Всичко беше планирано така.Ако ти не беше претърпял всичко това, което преживя, нямаше да можеш да чувстваш толкова дълбоко, нямаше да се научиш да страдаш и не би намерил толкова вътрешна сила, за да помагаш на хората така, както ще правиш тепърва.Така нямаше да имаш мотива да разбереш самата себе си, да стигнеш до своите корени и да си спомниш за твоята мисия на земята.Щеше да забравиш за всичко, отдавайки се на удоволствия, щеше да прекараш времето си в развлечения и незначителни дела, както и всички други ангели изпратени на земята.
- Всички други ангели? – с учудване повторил ангела.Как така, на земята има и други ангели с такава мисия, като моята?
Бог се усмихнал и на лицето му се появило разочароващо изражение.
- Да, всички хора на земята – ангели, които бяха изпратени там с мисията да разпространяват любов, мир, вдъхновение, радост и хармония.Всички хора до последния – ангели изпратени там именно с тази мисия.За съжаление, едва ли и един от хиляда помни своята задача, а още по малко полага някакви усилия да реализира своята мисия, за нейното въплъщение в реалния живот, заради самия себе си и заради всички останали.
- Но защо са забравили за своята мисия? – попитал ангела.
- За известно време – не много дълго – те помнят за нея, но всички послания, които те получават от околните, имат такова свойство, че когато се природят в човешкия си образ, ангелите започват да се индитифицират със своите крехки тела.Научават да се боят, чувстват се слаби, уязвими и недостойни.Мъдростта и любовта вътре в нас не се възвръщат.Те се заглушават от невежеството и страха.
- Какво може да се направи, за да се помогне на ангелите, затворени в тези тела? – попитала Агапи.
- Ние можем да слезем на земята и да се опитаме да си спомним истината за самите себе си и за живота.Можем да започнем да живеем по пътя на тази истина посредством нашите мисли, думи и постъпки. Можем да направим това, безкористно обичайки всички, такива каквито са. Спомняйки си, че те също са ангели, изпратени на земята.А когато се научим на такава любов, те ще могат да проявят, този божествен дар, който е бил заложен в тях.Да се постигне това, ще бъде много по-лесно, ако ти намериш други ангели, които още помнят истината и обедините заедно силите си.Разграничете добротата, която обгражда хората от тяхната сегашна действителност.Помогнете им да обикнат себе си и околните.Помогнете им да разберат, че те са безсмъртни и нямат никакви причини за страхове и опасения.

Агапи започна да мисли на глас:
- Кой ще ме послуша?На земята всички ме приемат , като осемнадесет годишно момиче.
- Твоето тяло – е просто инструмент, с който ти можеш да се изразяваш.Помни, че най важното е как ти живееш, как чувстваш и как мислиш.Твоя пример ще оказва най силно въздействие.Бъди себе си.Не се опитвай да бъдеш някой друг.А сега се приготви, време е….
Агапи почувства, как някаква сила е тегли надолу към земното и тяло.
Беше вече шест часа сутринта.В стаята започна да се развиделява. Стаята стана съвсем друга.Нищо не се бе променило, но беше станало абсолютно различна, защото Агапи беше станала друга.Тя вече знаеше, коя е и имаше цел.Не се боеше от нищо и нямаше какво да губи.В нея , тя имаше всичко, което искаше и можеше да сподели и предложи на другите.Да научи хората на любов.
Това беше деня, когато в нейната душа за първи път се възцари мир.

Превод от руски Кирчо Райнов.

ПРИКАЗКА ЗА ЛЕКА НОЩ........
23 Март 2010

Там някога, дълбоко във Времето, когато Историята допише и последната си страница, махне уморена очилата си, разтрие нослето си на мястото където са я стягали и ги остави на бюрото, което също като библиотечните стилажи около нея е изработено от изсечената до сетен ствол Гора на идеите, там някога в онази величествена и страховита библиотека ще се чуят стъпки. Историята ще се ослуша. Лек уплах ще се изпише по посърналото й, но все още красиво лице. После ще си промърмори, че твърде много се е уморила като за последно и няма кой друг да броди в сградата преди Колапса на Големият сън.
Ще тръгне по стълбището, онова с мраморните перила и красивите орнаменти, които отдавна е престанала да забелязва. Ще се качи до третият етаж, където има малка стаичка. Ще се огледа за последно и недоволна от вида си, ще си сложи сенки над очите, дълго ще се колебае кое от осемте червила ще й стои най-добре, накрая ще затвори очи и ще избере розовото, уж произволно избрано от пръста й, но както винаги е правила, тази хитруша историята, ще се опита да заблуди себе си, самата. Добре ще е запомнила преди да затвори очи мястото на розовото червило. И когато го сложи, тя винаги сънува изгрева, на обикновена млада жена, прекарала най-нежната си нощ, с онзи в който много, много е влюбена, а този изгрев е с цвета на червилото и с вкуса на целувките, когато в тях има любов.
Ще легне в очакване на съня и ще се унесе. Пак ще чуе стъпките и пак ще си каже, че си въобразява.
„Последната съм! Не може да има друг след Историята!“
Но стъпките ще отекват все по-ясно.
„Не може да бъде!“
И тогава ще си припомни онази стара клетва.
Грозотията се хилеше и показваше два средни пръста на всички около себе си:
-Колко сте жалки! Аз ви победих, аз надделях над вас! Какво сте вие, ти Красота! Ти, онази сляпата, Любов! Ти, Истина! И ти, дърта брантийо, Историо! Вас качваха на кладите, вас разпъваха и бесеха, убиваха с камъни и посичаха. Аз повелявах на жалките хора да ви убиват…Защото така опазвах безсмъртието ви! И докато понасяхте дължимото, вие бяхте себе си, но сега аз мисля във вас, аз ви движа…Аз сега съм осъдената на смърт. И присъдата ми ще бъде изпълнена, за да възкръсна в сърцата на хората…Което беше ваша Мисия….
-Престани да театралничиш! – хладно й рече тогава Историята – Ти не си осъдена на смърт, а умираш защото си болна! Защото сама създаде болестта си, но след като повали всички ни една след друга, придобихме имунитет, а тя трябва да яде някого и й остана само ти, нейната създателка.
-Лъжеш, кранто! Погледни се на какво приличаш! Всички знаете, че ако сега ми простите, аз няма да умра. Но вие не искате. Мислите, че ще се отървете така от мен, но аз ще възкръсна, както възкръсвахте всички!
-Това не е вярно! – изрекла Истината.
Завистта млъкнала. Почувствала се слаба пред най-мразената от нея, както никога до сега.
-Ти лъжеш…-за пръв път текнали сълзи от очите на Завистта. – Кажи ми, че лъжеш.
-Не, не лъжа. Ти просто ще умреш. Защото си износена. И единствена нямаш имунна защита срещу своята болест.
-Не е вярно, ти не знаеш. И когато последната от вас умира, аз ще се върна, за да я завия в леглото. За да й напомня тази нощ в която можехте да ме опазите и с това да опазите и себе си, но вие, вие не ми простихте.
-Искам, но не мога! – рекла Истината и излязла от стаята. Любовта се замислила, но тръгнала след своята половинка Истината.
Красотата за миг станала грозна, заприличала на Завистта и показала на умиращата два средни пръста:
-Така ти се пада!
-Стига си се държала като дете. – рекла й Историята и я извела от стаята.
-Ти защо не й прости? – попитала я Красотата.
-Аз не мога без вас. – отвърнала й Историята, без да е сигурна.
Дълги векове минали. Светът наистина без Завистта се разпадал. Красотата първа недебеляла, започнала да старее, държала се глупаво.
Любовта и Истината властвали над Света и Света бил дълго щастлив, но при започналата да се изражда Красота и двете загубили божествената си съблазън и от нежни и желани се превърнали в жестоки тирани, за да опазят Света от Отегчението, което ей така, заради купона искало да ги свали от власт.
И Историята изненадала останалите, като се съюзила с него и дори му станала любовница, но с условието, че то ще вземе за съпруга Красотата.
Красотата не понася да има конкуренция, дори това да е самата История, а Отегчението е толкова суетно, че не може да устои на Историята. В борбата за вниманието на съпруга, Красотата възвърнала старата си мощ и това било края на властта на „славния й съпруг“.
Но Слънцето знае залеза си…
Всичко е суета и гонене на вятъра. Светът все пак ще се износи. И ще дойде Края, всяка ще го посрещне спокойна, освен Историята, която след като напише и последната си страница и легне, ще чуе стъпки и ще си припомни клетвата на Завистта.
„Нима Завистта ще остане последна! За това ли беше всичко!“Ще се опита да скочи от леглото и да убие с голи ръце Завистта, но съня вече ще я е унесъл, без да я е погълнал. Ще лежи скована и ще чака грозотията да й се надсмее, а може би и да я изтезава, както винаги е обичала. Вратата ще се открехне, но вместо Завистта на нея ще застане онази Сляпата: Любовта.
-Значи ти и прости…-ще бъдат последните думи на Историята и няма да има сили да каже това което с голяма радост иска още да каже:
„Знаех си, дълбоко в себе си, знаех, че ти ще останеш последната!“
Любовта ще я завие, ще я завие с онази Прошка, която ще я опази и след свършека на света, а съня ще отвори за Историята вратите към Щастието на друга реалност.

ПРИКАЗКА ЗА ЛЕКА НОЩ........
22 Март 2010

Джованино Денгуба бил голям пътешественик. Пътувал той, пътувал и ето че попаднал в някаква страна където ъглите на къщите били заоблени, а покривите не завършвали с остър връх, а с мека гърбица. По дължината на улицата били засадени розови храсти и на Джованино му хрумнало да закачи роза на петлицата си. Докато откъсвал розата внимавал да не се убоде, но забелязал че бодлите били сякаш от гума: само гъделичкали по раката.

- Я гледай! - възкликнал Джованино.

Иззад храста се показал един общински пазач и му се усмихнал.

- Не знаете ли, че е забранено да се берат рози?

- Много съжалявам, но и не помислих за това.

- Добре, тогава ще платите само половин глоба - казал пазачът така вежливо, сякаш бил масленото човече, което завело Пинокио в страната на игрите. Джованино забелязал, че пазачът пише разписка за глоба с молив без връх и не се сдържал:

- Извинете може ли да погледна сабята Ви?

- С удоволствие ще Ви я покажа - отговорил пазачът.

Разбира се, и сабята била без острие.

- Страната без остриета - отвърнал пазачът толкова учтиво, сякаш думите, които изговарял, били написани с главни букви.

- А пирони употребявате ли?

- Отдавна сме ги забранили, всичко лепим с лепило. А сега моля, ударете ми два плесника.

Джованино зяпнал, сякаш се готел да глътне цяла торта наведнъж.

- Моля Ви се! Не искам да ме бутнат в дрънголника за посегателство на служебно лице. По-скоро на мен би трябвало да ми ударят два плесника, а не аз да ги удрям.

- Но тук е прието така - обяснил вежливо пазачът - Цяла глоба - четири плесника, половин глоба - два плесника.

- Ама на пазача!

- На пазача.

- Но това е несправедливо, това е ужасно!

- Разбира се, че е несправедливо, разбира се че е ужасно - отговорил пазачът - Това е толкова противно, че хората за да не бъдат принудени да удрят плесници на невинните, внимават и не вършат нищо противозаконно. Хайде, ударете ми два плесника и друг път внимавайте.

- Но аз не бих желал и да Ви потупам по бузата, най-много да Ви погаля.

- Щом е така - решил пазачът - трябва да Ви придружа да границата.

И Джованино, засрамен, бил принуден да напусне Страната без остриета. И днес той още мечтае да се върне в страната с най-вежливи обноски и да поживее в някоя къщичка с покрив без връх.

Джани Родари

ПРИКАЗКА ЗА ЛЕКА НОЩ........
19 Март 2010

Живял някога един ангел.Той имал прекрасни, ослепително бели крила.Такива светли, такива леки, че му позволявали да лети дълго и безотказно.Веднъж летейки над земята, ангела видял човек, който се нуждаел от помощ.Той разбира се, слязъл на земята и помогнал на човека. Човека дълго му благодарил, и се възхищавал на крилата на ангела.А после помолил да ги докосне.Ангелът му разрешил.Човекът, който бил обикновен работник, изкарвал прехраната си с двете си ръце, който били мръсни, и на крилете на ангела останало малко петънце.Но какво е за ангела едно малко петънце, той дори и не забелязал.
Когато ангела се приготвил да излети, човекът помолил за помощ в още едно дело.Ангела не могъл да откаже на такъв мил човек, и му помогнал отново, а човека отново благодарил и погалил крилата на ангела.И така те станали приятели, защото човека имал много проблеми, а за ангела не било проблем да ги решава бързо и лесно.Човекът винаги бил благодарен и винаги галил крилата на ангела.След време крилата на ангела станали съвсем черни.
Ангелът не можел вече да лети , а и нямал време, защото бил зает да помага на човека и с времето така привикнал към това, че забравил , че е ангел.Така си живели двамата…..
Докато веднъж в небето не се появил друг ангел.И този ангел, който бил на земята, го видял, и започнал да мечтае, че ако той имал крила, също би полетял и би покорил небесната шир.Той вече бил забравил, че е ангел…..
Ангела, който бил в небето го видял, спуснал се на земята и го попитал защо не излита и какво прави сред хората.В този момент ангела от земята си спомнил.Погледнал крилата си и се ужасил – те били черни, като нощта.Той разбрал, че всичката мръсотия на крилата му са чуждите проблеми и задачите, които били дадени на човека, за да се научи той сам да ги решава.Тогава тръснал крилете си, и всичката мръсотия паднала в краката на човека.
Двата ангела излетели в небето, а човека с възхищение гледал полета им и мечтаел и той да бъде , като тях……Но той бил човек, имал много проблеми, и бил длъжен да живее на земята и да ги решава…Мислейки така,човека тръгнал по пътя си а в съзнанието му бил полета на двата ангела, той постоянно мислел за тях, и му се искало да може да лети….и какво да види…
Той не разбрал, как спрял да мисли за своите проблеми, но те не изчезнали, просто започнали да се решават сякаш сами….Всички мисли на човека били за полета.Тази му мечта го окриляла.И той престанал да се бои от трудностите, напротив с радост приемал новите предизвикателства.И с всяка нова разрешена задача, ставал все по лек и ето, че забелязал, че краката му вървят по пътя едва, едва докосвайки земята.
„Какво става?” – замислил се той.
„Това са твоите крила!”- чул той, някакъв вътрешен глас.
„Как така, и аз ли съм ангел?”
„Да!Ти просто беше забравил това, а проблемите ти бяха дадени, за да могат да израснат крилата ти…”
Човекът бил щастлив.
Така в небето се появил още един бял ангел, а след него още и още се издигали един след друг красиви бели ангели…..И те ставали все повече и повече….И били радостни и се чувствали прекрасно, защото били щастливи от това, че могат да летят…

Превод от руски Кирчо Райнов

ПРИКАЗКА ЗА ЛЕКА НОЩ........
18 Март 2010

Хранил ли си някога гълъбите? Какво е чувството, когато седнеш на пейката, извадиш храната, а 30 - 40 гълъба долетят...? И всеки се блъска да кацне върху теб. И те са навсякъде - по главата, по раменете ти, по ръцете, по гърба... и навсякъде по пейката около теб. И когато пръснеш храната на земята - те се втурват към нея... Но не всички. Изведнъж се оказваш с три гълъба в ръцете... Това са дошлите за ласки. Те не искат да ги храниш, а да ги галиш... И започват да ти пеят, да се въртят и танцуват в ръцете ти... И тогава единият от тях, те поглежда с най-особения гълъбов поглед... Ревностно разперва криле и изгонва другите два. Това е момент на неземна любов! Той изцяло ти се предава, забравил за всичко останало!
А, когато храната привърши, всички гълъби отново са върху теб. И вече не знаеш кой какво търси... Но когато си тръгнеш от там, белият ти панталон е целият в ситни черни стъпки, запечатали незабравимата гълъбова любов...!
Хранил ли си някога чайките? Какво е чувството, когато си горе на деветия етаж, но сякаш си на сто и деветия... защото около теб е само небето! И щом отвориш прозореца си - чайките долитат... И в небето си сам със тях... Тогава им хвърляш парченца храна, а те я хващат ловко във въздуха. И ако случайно изпуснат нещо на земята - те никога не слизат да го вземат. Чайките обичат небето си...!
Хранил ли си някога катеричките? Какво е чувството, когато вървиш по алеята, а те те гледат закачливо от околните дървета...? И когато приклекнеш - те се втурват към теб, скачат в скута ти и хващат ръката ти... А ти нарочно я държиш затворена в юмрук. Но те знаят, че там има храна и с малките си лапички, започват да разтварят пръст по пръст... пръст по пръст... докато накрая извадят това, което са търсили. Може ли човек да опише колко красота се крие в очите им?
Хранил ли си някога уличните котки? Какво е чувството, когато някоя примряла от глад котка дойде...? А ти извадиш най-вкусната храна и я поставиш пред нея... Каква изненада, тя даже не я поглежда! Но първо идва при теб и започва да се гали... И трябва да я галиш дълго, продължително и задължително... А когато тя се насити на ласки - изведнъж се сеща, че и остава още много малко живот, ако не хапне нещо... и отива да яде.Но само да си тръгнеш и тя хуква след теб... И ако искаш да нахраниш котката, трябва да седиш до нея... Може ли някой да обясни, колко много любов има в една котка...?
Хранил ли си бездомното куче, което говори с очите си, поздравява те с опашката си... и винаги проверява какво си напазарувал? Но любовта... любовта при него е необяснима! А когато кучетата са десет? И всяко се блъска да е по близо до теб, да положи глава в дланите ти... Какво е чувството от тази всеотдайност и жажда за милувка?
Хранил ли си някога малки прасенца с биберон? А те са копринени като малки котенца... И понеже си седнал при тях, те стъпват с копитцата си по тебе и лепят мокрите си тапички навсякъде по краката ти... Скупчват се да са по-близо до теб... и всяко те гледа с толкова добри и умни очи...
Хранил ли си малко теленце, козичка, агънце, сърне...? Хранил ли си изхвърлени новородени котенца, а изпаднали от гнездата си пиленца...? Може би си имал таралеж, който спи по гръб на дивана, докато ти галиш мекото му коремче...? Или синеока гарга, която не те изпуска от поглед... и те следва по алеите на парка? Куче, което хърка на възглавницата до теб...? И пет котенца в гардероба, заедно с двете котки, които не знаят кое на коя е... и ги отглеждат заедно? Може би гущерчета тичат по пердетата ти... и имаш щурчета в саксиите с цветя? Пренасял ли си с голи ръце градинска жаба, за да не я покоси косата...? Имал ли си костенурки...? Или вълнисти папагалчета, които изнасяш на балкона... отваряш вратичката на клетката и те излитат...? Но след дълъг полет из квартала, пак се връщат в клетката... Защо ли? Дали това не е любов?
Хващал ли си лястовичка попаднала в капана на стая...? И чувал ли си най-красивата и песен, когато я пуснеш на свобода? Водил ли си прилеп на ветеринар? И давал ли си луди пари, само и само да спасиш живота на някое животинче? А радваш ли се на мишката, която те гледа от ъгъла на кухнята?
Опитвал ли си се да снимаш соколчетата, които летят високо в небето? И когато видят обектива, те бързо слитат над главата ти, сякаш искат да ти помогнат за снимките... Можеш ли да разпознаеш кога сърната вика малкото си? А спасявал ли си попови лъжички, когато локвата им пресъхва...?
Познаваше ли всички тези животни или станахте приятели, когато им помогна и се грижеше за тях...?
А хранил ли си някога гладни хора? Опитал ли си се някога да нахраниш непознат? Или да го подслониш? Опитал ли си се поне веднъж да облечеш голия; да се погрижиш за болния; да върнеш усмивката на тъжния...? А да помогнеш на детето, на младежа, на възрастния...? Опитал ли си поне веднъж да споделиш всичко, което притежаваш с някой непознат...? Опитал ли си...? Ако не си - винаги може да опиташ! И колкото по-скоро, толкова по-скоро! Чувството е необяснимо...!
Може би - СПОДЕЛЕНА ЛЮБОВ!!!

ПРИКАЗКА ЗА ЛЕКА НОЩ........
17 Март 2010

Едно мъниче дошло незнайно откъде и туп – ударило се в твърдата земя. Странно, досега било в нищото и за да оцелее, се научило да наблюдава и да прави заключения. Бързо схванало, че тук, в тези условия на Земята всичко става с помощта на Любовта, но не някаква си абстрактна любов, а грижа и внимание за всичко – към хората, растенията, животните и всички творения. Колко много красота, топлина и вълшебство имало по тази чужда земя, а трудът и усилията били основното за да имаш достъп до всичко това. Да, ама не. Някаква сила го пренесла в друга реалност на тъмнина, страх и отчаяние. Единственият начин там за оцеляване бил подчинение на силите на мрака. Такъв гняв се надигнал в неукрепналата и чиста още Душа. След известно време разбрало, че може да контролира другите чрез най-тъмните им желания и скритите им страхове. Започнало да си припомня за светлината – там откъдето дошло, но било прекалено заето с мрака. Налагало му се да се грижи за себе си и другите, които му били толкова скъпи и така безпомощни и затова се научило да бъде силно. Тогава затворило сърцето си за любовта, топлината и красотата. А и те не се виждали наоколо и затова било още по-лесно. Мъничето вече било в ада и знаело какво ръководи хората и вече не се бояло нито от тъмнината, нито от демоните. Живеело едновременно и в двата свята – този на хората – дневния и нощния – на болката и отчаянието – неговия. Толкова много сила събрало, че се втурнало да покорява всички върхове, които се изправяли пред него. Но това не били неговите сънувани върхове. Всъщност то нямало време да си създаде свои собствени и да ги види, защото все чуждите му се очертавали на хоризонта. Малкото момче започвало да се превръща в мъж, но все още не било. Плюнчело с яд изранените си колена, опитвало се да не обръща внимание на кървящите длани, но докато чакълът хрущял под босите му стъпала, раните заздравявали и то стигало поредния връх с гордост на откривател. Винаги сядало да си почине и да разгледа долината от тази височина, но никога гледката не била мечтаната. Нищо,обаче, не можело да го спре да бъде първо, макар и на чуждия връх. Понякога му ставало мъчно за тези след него и ги водело по неговите утъпкани пътеки. Все пак било успокояващо, че усилията му не отивали съвсем напразно. И веднъж решило да спре и да разбере кое е то наистина. Видяло, че хората го уважават и харесват и не само – заслушват се в думите му и го сочат за пример. Тогава силата му започнала да се надига, да го свързва със същността му, да осъзнава, че знае и може толкова много неща. За миг се заслепило от собствената си божественост без да знае, че вече като мъж трябва да извърви обратния път – към сърцата на хората. Прекрасно било да се чувстваш господар на върха, но това било толкова мимолетно, защото в този момент се откъртили няколко парчета от скалата, която изглеждала здрава. Това му припомнило, че трябва да поеме по обратния път, както и за звука на ронещия се чакъл под босите му стъпала. Този път, обаче, бил с обувки, здрави обувки, които щели да издържат многото километри, странстванията по нови земи, подгизването от водата и парещата жега. Сега започвал неговият истински път към хората или поне така си мислел. Вече знаел наистина много за тях – за явните им желания и скритите им копнежи. Спирал и помагал на всеки, който го молел за помощ. Дори се отбивал от пътя, за да повдигне някого. Пребродил много различни светове, влязъл в сърцата на много от тези, които срещал, но все нещо не стигало. Понякога, когато останел сам се сещал и на сутринта го забравял. Това бил онзи спомен за топлина, красота и създаване, които се постигали с много труд и усилия. Имало от всичко около него, но смътно усещал все още тази липса. Една нощ му се присънил ключ. Нямал понятие какво означава това. Продължавал си по своя път, но този сън мира не му давал....докато прозрял, че това е изгубеният ключ от неговото затворено сърце. Стреснал се. Толкова мъки, за да приключи с тази никому ненужна част от него. Съпротивлявал се, отричал, но ключът все си висял, ей така – в нищото и все бил пред очите му. Все още не знаел, че именно с помощта на този ключ трябвало да се върне там, откъдето е тръгнал. Силите на мрака отново го викали – този път трябвало да се пребори с тях и едновременно с това да се събере от пепелта и да се превърне в красивия феникс, когото хората очаквали за да им показва пътя и да ги води. Имал още много работа за вършене – да полети и да погали с крилата си мъртвата земя, от която да поникне животворяща красота; да стопли с дъха си замръзналите поля и там да се възцари искряща радост; да чуе гласеца в себе си и да го предаде нататък до вкочанените от страх, че има покой и надежда и отново да претвори хармонията. Накрая трябвало да кацне на своя си, създаден от него връх и да възкликне в екстаз: «Господи, успяхме заедно с Теб!».....но това били сънища, а пътят към ада – болезнено реален и самотен. Той притежавал толкова много сила. Нужно било само да я отдаде без страх на светлината и да повярва в пророческите си сънища .......и тогава да започне лекичко да набира смелост онова забравено, забравено усещане за красота, любов и създаване, които се постигали с много труд и усилия, но си заслужавало.

ПРИКАЗКА ЗА ЛЕКА НОЩ........
16 Март 2010

Тъжното беше едно особено печално и самотно нещо. Обикновено живееше в тъмното, но често му се случваше да се покаже и на светло. Не му се седеше само. Ставаше му невъобразимо скучно да си е само на себе си тъжно. Залепяше се за някой човек като дъвка и няма отлепяне. Можеше така да си ходи с човека час - два, ден, седмица...Месец. А щом даден човек особено му допаднеше - можеше да се държи не по-зле от сянка, така упорито тръгваше след него, толкова невидимо-натрапчиво умееше да бъде Тъжното. И тогава въпросният човек ставаше трайно и безкрайно тъжен, вървеше увесил нос, с отпуснати рамене и поглед, забит в паважа безцелно подритваше я бодливка от кестен, я смачкана на топка хартийка. Или пък стоеше на някоя пейка - стол, кресло, спирка, опашка - рядко, но още се срещат опашки, които не се веят след лисиците или подскачат около личицата на момиченцата, пътуваше в рейс, влак или тролей и както си стоеше с печално лице понякога тежко, ама покъртващо тежко въздишаше, и дори поклащаше глава, дотолкова се забравяха някои хора, навестени от Тъжното, да клатят унило глава, че понякога на самото него му се завиваше свят ...
Тъжното мразеше песничките, никак не обичаше и свирукания, ама изобщо не харесваше усмивки, а ако чуеше някъде звънлив детски смях направо потъваше вдън земя. Защото тези всички неща му причиняваха ужасно главоболие, а дори и Тъжното никак не обича да го боли глава. Затова, ако въпросния посетен от Тъжното човек започнеше да си тананика или свирука, то мигом се изпаряваше и отново се захващаше да си е само на себе си тъжно, ако пък наоколо си човекът случайно имаше деца, които цял ден да играят, да разпитват и да се заливат в слънчев смях Тъжното запомняше тази къща и не се появяваше там с години. Или дори никога.
Това място вече беше строго забранено за Тъжното. И то не припарваше там. Такова беше паметливо и изпълнително Тъжното, което живееше в тъмното.
По света има всякакви хора. Може да ви се стори странно, но има и хора, които обичат Тъжното. Те сами го канят за сянка и правят всичко възможно то да не си тръгне скоро. Чувстват се добре така наТъжени. Веселите хора им се струват лекомислени и невъзпитани. Гледат ги укорително с тъжните си физиономии и никак не ги разбират. Така или иначе това е добре-дошло за Тъжното, така то не остава за дълго само и, ако случайно напусне някой свой тъжовен човек, каквото си паметливо, то непременно се връща.

ПРИКАЗКА ЗА ЛЕКА НОЩ........
15 Март 2010

Джери е мениджър в ресторант. Винаги е в добро настроение. Винаги, когато някой го попита как е, отговаря: "По- добре от това не може да бъде". Голяма част от персонала напусна, когато той реши да си смени работата... и тръгнаха с него... от ресторант в ресторант. Защо? Защото Джери умееше да мотивира хората. Ако някой от колегите му имаше лош ден, Джери винаги беше до него, за да го успокои и да му покаже позитивната страна на ситуацията. Забелязвайки това, станах любопитен. Един ден отидох при него и го попитах: "Не разбирам, никой не може да бъде позитивен целия ден, как успяваш?" Джери се усмихна и ми каза: "Всяка сутрин се събуждам и си казвам, днес имаш два избора - добро или лошо настроение. Винаги избирам доброто настроение. Всеки път като се случи нещо лошо си казвам, имаш два избора - да бъдеш жертва или да учиш от ситуацията. Винаги избирам това да уча. Когато дойде някой при мен и почне да ми се оплаква, имам два избора - да слушам оплакванията му или да му изтъкна позитивната страна на живота. Винаги избирам позитивната страна". "Но това не е всеки път така лесно", казах му аз. "Напротив, лесно е", каза Джери, "всичко в живота се върти около избора, всеки път, когато решаваш нещо, всичко е въпрос на избор. Решаваш как ще реагираш в дадена ситуация. Решаваш как другите ще влияят на твоето настроение. Избираш добро или лошо настроение. Избираш как ще ти протече живота."
Няколко години по-късно чух, че Джери е направил нещо, което е недопустимо в неговата работа. Оставил е отворена задната врата на ресторанта. От там са влезнали няколко въоръжени мъже. Докато опитвал да отвори сейфа, ръцете му треперели и не успявал да улучи правилната комбинация. Тогава един от мъжете се паникьосал и стрелял по Джери. За щастие, бързо открили Джери и го закарали в болницата. След дълга и тежка операция, той бавно се оправил. Видях го 6 месеца след случката. На въпроса как е, той ми отговори "По-добре от това не може да бъде. Искаш ли да ми видиш белезите?" Отказах, но го попитах за какво е мислил по време на плячката. "Първото, което ми дойде на ума е, че трябваше да заключа задната врата. След като ме застреляха, лежейки на земята си мислех, че имам два избора-да живея или да умра. Реших да живея."А не те ли беше страх", попитах го? "Лекарите бяха страхотни, през цялото време ми повтаряха, че всичко ще бъде наред. Но като ме вкараха в линейката и като им видях лицата, се уплаших. Прочетох им в очите "той е мъртъв". Знаех, че е време за действие. Там имаше една огромна медицинска сестра, която през цялото време говореше с мен, за да ме държи в съзнание. На въпроса към какво съм алергичен, й казах "На куршуми." Всички почнаха да се смеят. Тогава им казах "Избирам да живея, моля ви, третирайте ме като жив, не като мъртъв." Джери преживя благодарение на много добри лекари, но и заради невероятния си оптимизъм. От него научих, че всеки ден имаш избор - да се наслаждаваш на живота или да го мразиш. Единственото нещо, което си е само твое и което никой не може да ти отнеме е твоето настроение. И ако малко водиш сметка какво е то, всичко в живота е по-лесно.

ПРИКАЗКА ЗА ЛЕКА НОЩ........
12 Март 2010

Замислил се веднъж един цар,че ако знаеше винаги времето, в което да започне някакво дело, щял да знае тогава с какви хора трябва или не трябва да се занимава, а главното щеше винаги да знае, кое от всички дела е най- важното и никога нямаше да има неуспех.Мислейки така царя обявил в цялото царство, че ще даде огромна награда на този, който го научи кое е подходящото време за подходящото дело, как да знае кои хора са му необходими и как да разпознава, че именно това дело е най – важното.
Започнали да идват при царя хора от цялото царство и всеки имал различни отговори на неговите въпроси.
На първия въпрос едни отговаряли, че да знаеш подходящото време за всяко дело, трябва предварително да си си направил график с точния ден месец, година и строго да се придържаш към плануваното.Само тогава, казвали те всяко дело ще бъде извършено в подходящото време.
Други казвали, че не трябва предварително да плануваш какво дело в какво време да извършиш, а трябва да не се отдаваш само на забавления, а винаги да бъдеш внимателен към това, което се случва, и тогава да правиш това, което трябва.
Трети казвали,че дори да си внимателен към това ,което се случва , сам човек не трябва винаги сам да взима решение как да постъпи, а е необходимо да се съветва с по мъдри хора и ръководейки се от техните съвети да реши как да постъпи и кога.
Четвърти казвали, че има такива моменти, в които не трябва и няма време да питаш съветниците, а трябва да се решава на момента трябва или не трябва да се прави нещо.За това обаче, трябва предварително да знаеш какво ще се случи.За това могат да помогнат влъхвите. По тази причина за да знаеш правилното време за всяко дело е необходимо да питаш влъхвите.

На втория въпрос отговаряли също така различно.
Едни казвали, че най необходимите на царя хора са неговите министри, други казвали, че това са жреците, трети говорили,че най нужните хора на царството са гадателите, четвърти, че повече от всички на царя,най нужни са войните.
Така отговаряли и на третия въпрос:кое дело е най важно?Едни казвали, че най важното на света е науката, други, че това е военното изкуство, трети казвали, че това е богопочитанието.

Всички отговори били различни, за това царя не се съгласил с нито един от тях и на никой не дал награда.За да разбере верните отговори на въпросите, които го измъчвали, той решил да попита мъдрия отшелник, за който се говорило в цялото царство.

Отшелника живеел в гората, никога не я бил напускал и приемал само обикновени хора.За това царя се облякъл в обикновени дрехи и не оставил своите оръженосци в началото на гората, слязъл от коня си и сам тръгнал към отшелника.
Когато царя пристигнал до жилището на отшелника, той копаел градината в двора си.
Виждайки царя го поздравил и продължил да копае.
Отшелника бил сух и слаб и копаейки успявал да загребе много малко пръст, дишайки тежко.

Царя пристъпил към него и казал:

-Аз дойдох при теб , да те помоля да ми дадеш отговори на три въпроса:кой е момента, който трябва да се помни, за да не се разкайваш след това, какви хора са най необходимите, с които трябва да се обградиш и с какви не трябва да се занимаваш и кои дела са най важните и как да разпозная с кое дело да се заема първо?

Отшелника изслушал царя, но не отговорил нищо, плюл си на ръцете и продължил да копае.

- Ти се умори – казал царя – Дай на мен лопата , аз ще копая вместо теб.
- Благодаря - казал отшелника, дал лопата и седнал на земята да си почине.

Изкопал два реда, царя се спрял и повторил своя въпрос.Отшелника нищо не отговорил, станал и протегнал ръка за лопатата:

- Сега ти отдъхни, дай на мен – казал той.

Но царят не дал лопата и продължил да копае.Минал един час, слънцето се скрило зад дърветата, царят вкопал лопатата в земята и казал:

- Аз дойдох при теб, мъдри човече, за да намеря отговори на моите въпроси.Ако ти не можеш да ми отговориш, моля те кажи ми и аз ще си отида.
-
- Я виж кой бяга насам – казал отшелника.-Погледни, кой е това?

Царят се огледал и видял, че от гората, тичал някакъв брадат човек.Той държал с ръка корема си от който течала кръв.

Приближавайки се до царя, брадатия човек паднал на земята и затворил очи, спрял да се движи и само издавал тихи стонове.Царят заедно с отшелника разкъсали дрехите на човека.На корема му имало огромна рана.Царят измил раната и с парче от своята риза привързал раната, но кръвта не спирала.Царят няколко пъти свалял превръзката напоена с топла кръв, измивал раната и пак я превързвал.Когато кръвта спряла, раненият отворил очи и помолил за вода.Царят донесъл прясна вода и помогнал на ранения човек да пие.

Слънцето през това време съвсем се скрило и станало сумрак.Царят с помощта на отшелника пренесъл ранения човек в къщата и го сложили на кревата.Ранения затворил очи и притихнал.Царят уморен от грижите за ранения и работата, също заспал така дълбоко, че спал през цялата кратка лятна нощ и когато се събудил, дълго не можел да си спомни, къде е и кой е този странен брадат човек, който лежи в леглото и благодарно го гледа с блестящи очи.

- Прости ми – казал брадатия човек със слаб глас, когато видял ,че царя се събудил и го погледнал.
-Аз не те познавам и няма какво да ти прощавам – казал царя.
-Ти не ме познаваш, но аз те познавам.Аз съм твоя враг, който се беше заклел да си отмъсти,за това че ти уби моя брат и отне имуществото ми.Аз знаех, че ти си тръгнал към отшелника сам, и реших да те причакам и убия, на връщане.Когато излязох от засадата, за да разбера дали идваш, се натъкнах на твоите оръженосци.Те ме познаха, нахвърлиха се върху мен и ме раниха.Аз успях да избягам.Бях тежко ранен и ако не беше ти да превържеш раната ми и да се погрижиш за мен, аз щях да умра.Исках да те убия а ти спаси живота ми.Сега ако остана жив и поискаш, аз ще бъда твой верен роб ,ще ти служа до живот и така ще заповядам и на моите синове.Прости ми.

Царят бил много радостен , че така лесно му се е отдало да се примири със своя враг, и не само му простил, но му обещал да върне имуществото му и да изпрати за него придворния лекар.Прощавайки се ранения, царят излязъл от къщата, търсейки с очи отшелника.Преди да си тръгне, той искал за последен път да го попита за отговорите на своите въпроси.
Отшелника бил в градината си, пълзейки покрай изкопаните редове, засаждал зеленчукови семена.Царят отишъл при него и му казал:

- За последен път, мъдри човече, те моля да отговориш на моите въпроси.
- Ти вече получи отговорите, които търсиш, казал отшелника, поглеждайки царя.
- Как така? – казал царя.
- Така – казал отшелника.Ако ти вчера не беше ме съжалил , че съм слаб и не беше поискал да ми помогнеш в градината, а беше тръгнал обратно към двореца, този човек щеше да те нападне и ти щеше да се разкайваш, че не си останал при мен.Стана така, че най подходящото време беше тогава, когато ти копаеше моята градина, аз бях най важния човек, а най важното дело беше да ми помогнеш.После, когато се появи ранения човек, най подходящото време беше, когато ти му помогна, защото ако не беше превързал раната му, той щеше да умре без да се помири с теб.Стана така, че той беше най важния човек, а това което ти направи спасявайки живота му – най важното дело.
Така помни , че най важното време е едно – сега, а е най важно защото само в него ние имаме власт, най важния човек – този, с който в момента се срещаш, защото никога не можем да знаем какво влияние в нашия живот ще окаже в бъдеще, най важното дело - да направиш добро, защото единствено за това е роден човек.

(Л.Н.Толстой)

Превод от руски език – Кирчо Райнов

ПРИКАЗКА ЗА ЛЕКА НОЩ........
11 Март 2010

... Всъщност Той съм Аз. Просмукал ме е – гледам с неговите очи, чувам с неговите уши, правя планове с неговите напътствия. Той мисли вместо мен и защото иска да ме предпази ми разказва страшни, ужасяващи истории. Доволна съм, защото съм в безопасност с него. Знам, че винаги е до мен и никога няма да ме изостави. В замяна иска единствено покорството ми. Контролира ме, но не роптая, защото с него е толкова уютно и ...топло..., но понякога, когато гледам през прозореца, виждам красиви къщи пълни с красиви хора. Притихвам, защото знам, че копнежът ми по тях е грях. Измислила съм начин да “греша” по-малко. Наблюдавам ги и ги обсъждам с моя най-добър приятел – този, който живее при мен и се грижи за мен и моите интереси. Странно е, защото красивите хора с красивите къщи не се отнасят така добре със своите най-добри приятели. Ето един красив човек разхожда своя най-добър приятел на каишка и с намордник; на друг пък – най-добрият му приятел спи на стълбите свит на кълбо и се протяга лениво на слънце от време – на време, а понякога дращи и протестира; трети са проснали най-добрия си приятел пред вратата като изтривалка; някои принуждават своя приятел да излиза като дим през комина и го викат обратно, когато угасва огънят в камината им.
Отсреща живее едно свито момиче. То e спуснало като щори най-добрия си приятел, но днес го сваля и захвърля на двора, след което започва да мие прозорците.
Има и хора, които се отнасят по-добре със своя най-добър приятел. Канят го в дома си и го обгрижват, а след това го изпращат да си ходи, вместо да го поканят да преспи у тях. Вярно е, че те не са толкова красиви и нямат толкова красиви къщи като другите – жестоките.
Всички красиви хора с красиви къщи се отнасят непочтително със своя най-добър приятел. Става ми мъчно за тях и се просълзявам.
- Защо плачеш? – стряска ме моят най-добър приятел – гладен съм, това кафе ми простъргва стомаха.
Обръщам се и отивам да приготвя нещо за ядене. Моят приятел, единствен и най-добър има нужда от мен и само аз мога да приготвя най-хубавото ястие за него. Благодарна съм, защото той умее да ме цени. Другите нямат такова преимущество – независимо, че недоумявам защо гледам с копнеж красивите им къщи пълни с красиви хора.
Моят най-добър прятел идва в кухнята, целува ме нежно по челото и казва: “Не се безпокой! Като се нахраня ще изляза да се поразходя и ще имаш време да почистиш и да се приготвиш за довечера. Толкова ти се възхищавам. Ти си любимата ми приятелка. Обещавам ти да не се срещам с други хора, освен с моите приятели, които ще доведа на вечеря. Ако ни нагостиш както подобава, те ще се държат прилично.”
Обещанията му вече не ми вдъхват надежда. Знам, че посещава и други къщи със своите приятели. Напоследък, обаче, ми е добре, когато излиза. По-рядко води и компанията си. Търсят си друга къща, където да ги отглеждат и гощават. Те също разбират, че ме изморяват с присъствието си и с кавгите си.
Вратата се хлопва и моят най-добър приятел, чието име е Страх излиза. Този път е различно. Не изпитвам необходимост да бъда с него или с претенциозните му приятелки Критика и Вина, или шумните Гняв и Недоволство.
Въпреки всичко съм приготвила вечерята. Този път е скромна. Те са тук и тропат по вратата, а аз стоя като закована и гледам отсреща в къщата на момичето, което чистеше. Тя се е превърнала в красива млада жена. Има прием у тях. Слушат красива музика, танцуват красиви приятели, които се смеят и забавляват. Всичко е лъснато и грее с неестествен, приказен блясък. Явно бързо си е намерила нови приятели и не тя, а те я обсипват с внимание. Прозорците са широко отворени и затова долавям имената на някои от тях: Радост, Удовлетворение, Благодарност, Вяра, Прошка. Най-често споменават, обаче една дама – Любов.
Не чувам вече тропането на моите приятели, а продължавам да гледам вцепенена красивата къща отсреща пълна с красиви хора.
На сутринта се събуждам свежа, въпреки че съм заспала на креслото до прозореца. И докато се чудя дали дали съм сънувала, птичите трели наблизо ме изкушават да отворя вратата, а отвън – до оградата виждам четири нови контейнера за боклук и красива пощенска кутия украсена с разперени крила на ангел. Моят най-добър приятел остава все пак с мен, но само за да ме информира за вероятни опасности, а неговата компания е разбрала мисията си в този живот – да събира боклука на красивите хора от красивите им къщи.
Момичето отсреща открехва изящните си пердета, за да пусне кристалния въздух и слънцето в спалнята си. Усмихва се и тъкмо се питам дали дарява мен с тази прелестна усмивка или младия джентълмен, който я прегръща, тя се провиква: “Искаш ли да ти помогнем да почистиш?”

С помощта на Бисера Виденова

ПРИКАЗКА ЗА ЛЕКА НОЩ........
10 Март 2010

Всяка вечер, когато си легнеше в своето креватче и когато зеленият мрак нахлуеше в стаята през зелените завеси, Поли Щурчето затваряше очи и очакваше срещата. Всяка вечер при нея се появяваше малкото човече от рисунките, които рисуваше - с едно малко кръгче за глава, едно по-голямо за телце и четири пръчици за крачка и ръчички. Четирите пръчици непрекъснато се мърдаха нагоре-надолу и човечето непрекъснато скачаше, преобръщаше се и се смееше. Поли Щурчето само това и чакаше.
- Когато порасна, ще си купя платноходка - хвалеше се тя. - С много бели платна. И когато другите хора обядват, или мият чинии или гледат телевизия, аз ще се нося по моретата, ще се боря с вятъра и ще побеждавам бурите.
- Ще видим, ще видим...- смееше се човечето и се преобръщаше.
Но Поли Щурчето не му обръщаше внимание.
- Ще се гмуркам до дъното на морето, там, където е царството на коралите и ще си построя най-красивия подводен дворец с кули и бойници, с градини от водорасли и морски кристали...
- Може би, може би... - заливаше се от смях човечето и подскачаше високо.
- Ще си имам свой остров, на който аз ще съм владетел. Ще си построя колиба от тръстика, за да се подслонявам в нея, когато вали.
- Сигурно, сигурно... - пригласяше човечето.
Всяка вечер Поли Щурчето мечтаеше, докато мечтите и се превръщаха в сън - толкова действителен, сякаш е истински. Всяка вечер мечтите и бяха различни и хубави. А човечето все така се смееше. Поли мечтаеше да стане голяма актриса, да живее в Париж, да има най-хубавата коса в света, да пие чай в Япония, да има красиви дрехи, да се спусне по Ниагарския водопад в бъчва... Колкото повече растеше, толкова мечтите и се изменяха, но важното е, че всяка вечер, когато зеленият мрак нахлуеше през зелените завеси, Поли Щурчето мечтаеше.
Мина време. Поли порасна. После се ожени. После си имаше деца. Имаше си къща, в която по цял ден все по нещо трябваше да се върши. После трябваше да ходи на работа. И Поли заспиваше вечер бързо. Не сънуваше. Пък и човечето вече не идваше.
Всъщност идваше, но много рядко. И вече не се смееше.
-Хайде - казваше то, - разказвай ми.
- Няма нищо за разказване - отвръщаше Поли, обръщаше се на другата страна и заспиваше.
А човечето си отиваше, но беше тъжно.
Само понякога Поли отново мечтаеше плахо, но бързо се сепваше и се оправдаваше:
- Това е невъзможно. Та аз не съм свободна!
Мина много време. Децата пораснаха. И работата вече не беше толкова много. И все по-често Поли се сещаше за човечето, но то не беше идвало отдавна.
Докато един ден дойде. То си беше все същото, все така бодро и подвижно.
- Хайде, стягай се, отиваме в Япония - засмя се то и задърпа Поли за ръка.
- В Япония ли ? - стресна се тя. - Какво ще правим там?
- Хубава работа! - възмути се човечето. - Не помниш ли как си мечтаеше?
- А, да, Япония! - сети се Поли. - Да пием чай... Знаеш ли - замисли се тя. - Нека някой друг път. Днес нещо не ми се ще.
И човечето си отиде натъжено. Но не се отказа и един ден отново дойде.
- Обличай се бързо! - заподскача то около Поли и се засмя. -Ще те водя при една магьосница. Страшна е! Ще те намаже с една билка и ти ще имаш най-хубавата коса в света. Много дълга, много руса, много мека.
- Косата ми ли? - зачуди се Поли. - Знаеш ли, аз свикнах с моята. Пък и какво говориш ти, магьосници няма.
Но човечето кой знае защо се обиди и си отиде.
То дойде още на няколко пъти. Предлагаше на Поли подводните дворци, самотните острови и бързоходните яхти от нейните сънища. Но тя все отлагаше за друг път. И човечето най-после разбра, че тя вече не желае всичко това. Че вече не може да мечтае. Че вече има свой установен живот, в който необикновеното и неочакваното нямат място.
Затова човечето си отиде. Бавно и тъжно, но си отиде.
А Поли дори не разбра това.