Нашите приказки за лека нощ ...

ПРИКАЗКА ЗА ЛЕКА НОЩ........
9 Март 2010

На една завързана планета, теглена из Космоса от своята по-голяма сестра, живееше Тони. Тя много приличаше на другите човечета от планетата. Но не съвсем. Като другите, тя мечтаеше да порасне, да стане силна и смела, да обиколи света и да извърши много геройства. Но май не беше съвсем като другите. Защото сърцето и - не, не точно сърцето, а нещо друго там, вътре в гърдите и, беше вързано с много въженца. Някои от тях бяха по-къси и по-тънки, други - по-дебели и по-дълги, но важното е, че бяха прозрачни и никой не можеше да ги види, нито да ги пипне. Никой не знаеше за тях. Само Тони се досещаше, че ги има, когато нещо току я дръпваше назад.
Първото въженце Тони усети, когато беше съвсем малка. Това се случи в деня, в който и омръзна да си играе с кукли. Тя посегна към книжката, която и бяха подарили, но точно тогава най-хубавата и кукла се разболя. Тя така плачеше и се превиваше, че на Тони и стана жал за нея, забрави книжката и взе куклата на ръце.
Да, всичко беше така. Но не съвсем... Едва по-късно Тони разбра, че куклата съвсем не е болна, а това е хитрост от нейна страна, за да не остава сама. Че всъщност тя държи в ръцете си най-мъничкото и най-късо въженце и когато го дръпне, Тони се връща при нея. Куклата често дърпаше въженцето и книжката дълго още си остана непрочетена. Вярно, въженцето беше тъничко, но и Тони беше малка и затова въжето я дърпаше здраво.
После се появиха и други въжета. По-дебели и по-дълги. Едно от тях привързваше Тони за къщата, в която живееше. Винаги, когато Тони искаше да я напусне, къщата и заповядваше: "Стой тук! Тук е твоя дом! Тук е твоето детство! Само тук ще бъдеш щастлива"! А когато това не помагаше и Тони решаваше все пак да замине, къщата я дръпваше за въженцето. И тя оставаше при нея. Запалваше печката, включваше телевизора, слагаше масата и си представяше далечните морета, които никога нямаше да посети.
Имаше и други въжета. Въжета дърпаха Тони и към всички хора, които я обичаха. Те не бяха много, но въжетата им бяха здрави. Съвсем като куклата, те повтаряха: "Стой при нас, не ни оставяй, без теб сме самотни"... И Тони оставаше.
Тони цял живот се бореше с въжета. Тя не можа да обиколи света и да извърши геройства. Тя се бореше с въжета.
Първо се скъса въженцето, което я вързваше за куклата. След това - по-голямото въже, което дърпаше къщата. Едно по едно се скъсаха всички други въжета..
Най-после Тони беше свободна. Тя олекна от свобода. И сигурно щеше да хвръкне... Но я болеше сърцето. Не, не точно сърцето, а онова нещо, което преди това беше вързано с въжета. Боляха я скъсаните въжета. И Тони не излетя.
Навярно все пак бе останало още едно въже - това, което я свързваше със земята.

ПРИКАЗКА ЗА ЛЕКА НОЩ........
8 МАРТ 2010

Веднъж младият крал Артур попаднал в засада, бил заловен от вражески воини и хвърлен в тъмница. Владетелят на кралството, в което се намирал, можел да го убие, но се трогнал от младостта му. Обещал му свобода, ако в срок от една година даде верен отговор на един много труден въпрос. Ако не успеел да намери решение в уречения срок, щял да бъде екзекутиран. А въпросът бил: "Какво в крайна сметка искат жените?".
Подобна задача може да постави в шах и най-умния човек, а на младия Артур изглеждала съвсем неразрешима. Но тъй като търсенето на отговор било за предпочитане пред екзекуцията, той се върнал в своето кралство и започнал да разпитва всички обитатели на Камелот. Никой не знаел решението на загадката, но много от поданиците му го посъветвали да помоли за помощ старата вещица Рагнел, която без съмнение била много мъдра, но искала скъпа отплата за услугите си.
До изтичането на срока оставал един ден. Артур се отправил при вещицата. Тя охотно се съгласила да му помогне, но първо поискала да и бъде платено. Цената се оказала невероятно висока. Тя пожелала за нея да се ожени сър Говейн, най-благородния рицар на Кръглата маса и близък приятел на краля. Нейните думи довели Артур до ужас, тя била стара, гърбава и уродлива. От устата и стърчал само един зъб, а от тялото и се разнасяло страшно зловоние. Тъй като не бил срещал по-отвратително създание, кралят отказал да обременява другиго с подобен брак. Но сър Говейн, за когото нямало по-скъпо от живота на неговия владетел, приел условието на старата вещица. Решението на загадката кралят щял да получи на сутринта, след първата брачна нощ на младоженците.
Когато сър Говейн влязъл в спалнята, бил силно изненадан. В брачното ложе лежала най-красивата жена, която някога бил виждал. Попитал я, как е настъпила тази промяна и тя му отговорила, че благодарение на доброто му отношение към нея, половината денонощие ще бъде в образа на уродлива вещица, а другата половина - в образа на красива млада жена. Той трябвало да направи избора, в кой образ да я вижда денем и в кой - нощем. Такъв жесток въпрос! Рицарят дълго се двоумил, но не успял да вземе решение. Казал и, че предоставя избора на нея. Чувайки това, девойката засияла. Сър Говейн успял да разплете възела, младата му жена щяла да остане красива през цялото време, защото той проявил уважение към нея и и позволил сама да се разпорежда със собствения си живот.

ПРИКАЗКА ЗА ЛЕКА НОЩ........
5 Март 2010

Една нетрадиционна приказка - Играта шахмат

Как да изживеем живота си най-достойно, най-смислено и най-полезно за нас и за обществото? Как да избегнем повтарянето на познати грешки от минали животи, как да се измъкваме от ситуации, фатални в миналото ни, как да научим повече уроци, за да ускорим духовната си еволюция. Кое е предопределение и кое можем да променим чрез свободна воля?
Пътят на действие е показан в играта шахмат - това велико Откровение, спуснато ни от най-висшите сфери, по значение, близко до същността на "Битие" от Библията.
Шахматът представлява стремежът на светлите сили към победа на злото; борбата на всеки един от нас да превъзмогне съблазните в живота; битката между духа и материята.
Шахматната дъска е полето на сражението - пространството, което насищаме с мислите си.
Централната фигура е царят. Това е логиката, лотическото мислене. Царят се движи внимателно, стъпка по стъпка, по отъпкан път, и само ако има сигурна защита (фактите). Ако го изгубим, излизаме извън играта, извън нормалния живот, и не можем да участваме повече пълноценно в него.
Втората централна и най-главна фигура е царицата. Това е интуицията, интуитивното мислене, интуитивното действие. Царицата действа решително и смело, движи се във всички посоки - напред и назад, вляво и вдясно, също и настрани по диагонал. Тя защитава най-добре царя. Царицата - интуицията защитава най-добре царя - логиката. Но все пак, без интуиция можем, но без логическо мислене се проваляме, деградираме, полудяваме.
Двете централни фигури царят и царицата са всъщност двете полукълба на мозъка, лявото - на логическото мислене и дясното - на интуитивното. Двете принадлежат на човешкото съзнание и от тях зависи победата или загубата.
И така, започваме битката за живота.
Най-напред вървят пешките (пионките). Те са чувствата - многобройни, добри и лоши. Те вървят направо, но атакуват встрани. Можем да пожертваме някои от тях, но да запазим поне едно - най-великото чувство - любовта. Това чувство е в състояние да извърши чудеса и ако проявим търпение, настойчивост и постоянство, пешката може да стане царица.
Двата топа символизират ума. Той е праволинеен и топовете се движат само напред, назад, вляво и вдясно. Те са силни фигури и добри защитници.
Двата коня представляват разумът. Той е предпазлив и прескача опасностите, т.е. не бърза да атакува. Така конете се движат скокообразно (във формата на буква "Г" от Кирилицата), и изчакват необходимата ситуация, за да влязат в битката.
Двата офицера символизират мъдростта. Тя никога не атакува фронтално, нито флангово. Тя избира диагоналната посока и действа при защита на ума и разума. Офицерите се движат диагонално, единият - само по белите полета, другият - по черните. Така мъдростта се проявява и в съзиданието, и в разрушението.
Играта шахмат е упражнение за битката на живота срещу смъртта, на доброто срещу злото, на светлите сили срещу тъмните. Затова първият ход задължително имат белите фигури.
Принципът на играта е предопределението, а умението - свободната воля.
В началото на играта и в живота имаме възможност от много ходове да изберем най-правилния, но както често се случва поради прибързаност, невнимателност и непредвидливост, ние често правим погрешен ход. Всеки ход е причина за съответната реакция от противната страна - отрицателните сили.
С течение на времето шансовете ни за проявяване на свободната воля намаляват. Създаваме ситуации, в които ни се предоставя възможност за един единствен ход, за да можем да продължим играта. Често тази единствена възможност е свързана с пожертване на някоя фигура (надежда, мечта, идеал). Така правим и в живота. Жертваме амбициите си, но все пак запазваме оптимизма си.
Когато в играта сме попаднали в тежка ситуация и царят - логиката не е достатъчно защитен, ни е позволено да направим рокадо, т.е. да разменим местата на царя и топа. Така топът - умът идва в центъра на играта, а царят - логиката остава защитен по-вкрая.
Целенасоченият ум и в живота понякога може да излезе на преден план пред логиката така, че някое наше действие да изглежда нелогично. Това е привидно. Действията са подчинени на главната цел.
Понякога в играта, както и в живота, можем да попаднем сякаш в непреодолима ситуация. Но ако помислим безпристрастно, разумно и мъдро, ако използваме ума и интуицията си, ще намерим правилното логично решение за преодоляването й.
Как ще завръшим играта до края на живота си, със загуба на кои фигури, с какви компромиси на нашето мислене, зависи от нас самите. Ако сме калили духа си, ще запазим на първо масто логиката си, на второ място - интуицията, последвани от мъдростта, разума, ума и чувствата. Ако умеем да степенуваме по значимост тези сили, които ни дава съзнанието, ние бихме пожертвали нещо, но накрая ще удържим победа.
И както, за да усвоим добре правилата на играта шахмат, ние разиграваме различни партии, така и за да се научим да вземаме най-правилните решения при определени ситуации, ние преминаваме през много превъплъщения и животи, през които да усъвършенстваме характера си, да изострим мисълта си и да закалим волята си.
Шахматът е игра за победата на духа над материята; за победа на силите на доброто вътре в нас над съблазните в обкръжаващата ни действителност вън от нас; за победа на живота срещу ударите на съдбата.

ПРИКАЗКА ЗА ЛЕКА НОЩ........
4 Март 2010

Една приказка - за любов ....
Песея - момичето от пясък се родило от нежната целувка между морето и брегът му. Тя била красива и нежна, имала кожа от кадифе, сини и дълбоки очи, като самото море, и златни коси-подарени й от слънцето. Те били дълги и красиви и покривали цялото и прекрасно тяло на Песея. Щом запеела с кристалния си глас всичко замирало прехласнато от красотата и нежността, която струяло от песните й. Песните на пясъчното момиче достигали от дъното на морето до най- отдалеченото кътче на света- Леденото море. Там при Леденото море се събирали на среща четирима братя Ветровете. Южнякът-веселяк, Западнякът-бохем, Източният вечно умислен и зареян нанякъде, и Севернякът Северин, който бил вечно намръщен, а и при най- малкото му подухване всичко замръзвало от студ. Очите му били сини и студени, красивото му лице не се усмихвало,а къдравите му коси винаги разпилени от тичането му по земята,и не знаели що е гребен. В един ден, когато слънцето се мъчело да пробие през многобройните облаци по небето, четиримата братя се срещнали там край Леденото море. Всеки искал да разкаже за своите срещи с природата и хората от далечните страни, които е посетил . Веселяка Южняк казал:
- Братя, хайде да се погоним, преди да си за разказваме чудни истории?
- Източният вятър отговорил:
- Поне веднъж бъди сериозен и не се дръж, като хлапе.
Западнякът влизал в тон на най-малкия брат и се усмихвал:
- Нека се погоним , после ще говорим.
Тогава най-големият им брат Северин ги поглеждал из под заснежените си вежди, и те млъквали, защото знаели, че са прекалили. И точно в един такъв ден, когато се надпреварвали да се закачат и спорят, песента на прекрасната Песея достигнала до Леденото море. Братята се сепнали и замлъкнали в плен на прекрасния глас. Очите на Северин за светили с особена светлина. Братята му весело се засмели.
- Ти май се влюби в този глас ? попитал весело Южнякът.
Северин мълчал нищо не отговорил, но станал умислен и тъжен. Мечтаел за прекрасното момиче, което пеело най-прекрасната песен на света. Решил, че ще я намери и ще й каже, колко я обича. Сбогувал се с братята си Северин. Тръгнал на път през морета и океани, планини и долини, защото искал да намери девойката Песея. Звездите му светели в най-тъмните нощи. Луната му правела компания. Денем птиците летели край него, и разбирали, че е устремен към нещо прекрасно и истинско. Летял Северин към Песея сгрян от непознато за него чувство дотогава -любовта. Достигнал до дома на прекрасната девойка. Още щом вдигнала взор тя разбрала, че той я обича. Силата на любовта му се предала, и в нейното сърце. Тя му се усмихнала и протегнала ръце към него. Той се затичал към нея, за да я прегърне, но Северин не помислил,че силата на прегръдката му и студът ще разрушат момичето от пясък. Той я докоснал с любов, а тя се разпиляла на хиляди песъчинки сред пясъка и морето, и в ръцете му не останало нищо. Северин заплакал с тежки ледени сълзи. Песея се сляла с морето и пясъците, с бялата морска пяна и вълните на морето. Девойката изчезнала, точно толкова внезапно, както се била родила, докоснала любовта за миг, и се превърнала в пясък. Северин се натъжил и душата му се изпълнила с болка. Студеният вятър направил така, че всичко от него да замръзва, и сърцето у станало по-кораво и студено. Нито братята му, нито слънцето, или звездите можели да стоплят сърцето му. В редките случаи, когато утихвал и притаявал ледения си дъх, той мислел за красивата Песея-момиче от пясък, и потъвал в мечти по прекрасното момиче, което докоснато от силата на ветрените му ръце се разпиляло, за да се слее с вечността. Страдал Северин, и никога не забравил за нейната чудна и нежна песен. Така там в Леденото море, когато бурите утихнат за миг всички обитатели знаят, че Северин мисли за Песея, дори птиците млъкват, за да не прекъснат мислите му изпълнени с любов и тъга по прекрасното момиче от пясък. Там на края на света в голямото Ледено море, където се събират на среща четирима братя все още се разнася легендата за Песея и прекрасната й песен, за любовта на Северин и дългото му пътуване към нея. Всички помнят прекрасните песни на пясъчното момиче дълбоко, дълбоко в сърцето си, но най- много ги помни красивият и суров вятър Северин. Той никога не забравил момичето от пясък, което сгряло сърцето му с магията на любовта. Песея присъства и до днес във всяка една песъчинка на морския бряг и във всяка една морска вълна. Когато слънцето докосне пясъка той засиява, защото там сред пясъците тупти нейното сърце и светейки иска да каже на Северин, че го обича и помни, а пясъкът е толкова златен, защото златните коси на Песея и прекрасното й сърце са там сред пясъците и морето, и бялата пяна, дори в песента на вълните е нейната песен. Всеки път, когато Северин заплаче и завие от мъка по Песея, всичко замръзва вледенено от мъката по неосъществената му обич и прекрасната девойка, която още помнят всички от далечните брегове, океани и морета.
- Песея, Песея, Песея...
Така плаче и вика Северин, но тя никога не му отговаря, защото е разпиляна навсякъде, само златният пясък блести по-силно в опита си да му каже, че го обича.

ПРИКАЗКА ЗА ЛЕКА НОЩ........
3 Март 2010

Преди години в един горещ летен ден в южна Флорида малко момче решава да отиде да поплува в едно старо вирче за плуване зад къщата му.
В бързината да се гмурне в студената вода той изтичал от задната врата оставяйки зад себе си обувки, чорапи и ризата, които е носил. Полетял към водата без да осъзнава, че като плува към средата на езерото един алигатор плувал към брега.
Майка му, която била в къщата и наблюдавала от прозореца – видяла, как двамата се приближавали все по-близо и по-близо. В пълен ужас тя изтичала от къщата към водата и крещяла към сина си колкото силно можела. Чувайки гласът й малкото момче се стреснало и заплувало обратно към нея.
Било твърде късно. Тъкмо, когато то я достигнало, алигаторът достигнал до него.
От докът майката сграбчила момчето за раменете тъкмо, когато алигатора го захапал за краката. Така започнала една невероятна решителна схватка между тях.
Алигатора бил доста по-силен от майката, но майката била твърде уверена да не го изпусне.
Един фермер се случило да минава, чул писъците, изтичал от камиона си и застрелял алигатора. Удивително след седмици в болницата малкото момче оцеляло.
Неговите крака били напълно страховити от жестоката атака на животното.
И на раменете му имало дълбоки белези където отпечатъците от пръстите на неговата майка се впили в плътта му в опита си да удържи обичния си син.
Репортера от вестника, който интервюирал момчето след преживяната травма, попитал дали може да му покаже белезите си. Момчето вдигнало крачолите на панталона и след това с очевидна гордост казало на репортера: „но, виж раменете ми. Имам страхотни белези там също. Имам ги защото мама не ме изпусна”.
Вие и аз може да се идентифицираме с момчето. Също имаме белези. Не, не от алигатор, или нещо така драматично, но белези от болезнено минало. Някои от тези белези са неприятни за гледане и са ни създали дълбока скръб. Но някои рани са ни останали защото Той е отказал да ни пусне…
(Той= Господ, приятел, мама…)
Но понякога ние глуповато нагазваме в опасни ситуации. Вирът за плуване на нашия живот е пълен с опасности – и ние забравяме, че враг ни дебне да ни атакува. Когато решителната борба започне и ти се сдобиеш с белези от Неговата любов на раменете си, бъди много, много благодарен.
Той не би и няма да ти позволи да пропаднеш.

ПРИКАЗКА ЗА ЛЕКА НОЩ........
2 Март 2010

Едно време, в един град на далечния Запад живяло момиче на име Фатима. Тя била дъщеря на процъфтяващ предач. Веднъж баща й казал: "Дете мое, приготви се за път. Тръгваме на пътешествие. Имам работа на островите в Средиземно море. Може би там ще срещнеш красив юноша с добро бъдеще, който ще те обикне и ще се ожените".

И така, отправили се те на пътешествие от остров към остров. Бащата се занимавал с търговските си дела, а Фатима прекарвала времето си в мечти за бъдещия мъж. Веднъж, когато плавали към Китай, ги застигнала ужасна буря и корабът тръгнал към дъното. Фатима, загубила съзнание, била изхвърлена на брега от вълните, недалеко от Александрия. Баща й и всички, които били на кораба, загинали и тя останала сама без всякаква подкрепа.

Сцената на корабокрушението и дългото пребиваване в открито море й повлияли така, че запазила само откъслечни спомени за предишния си живот.

Дошла на себе си, станала и тръгнала по брега. Скоро се натъкнала на семейството на един тъкач. Хората били бедни, но изпълнени със състрадание към нея я приютили в скромното си жилище и я обучили на своя занаят.

Започнал нейният втори живот. Година-две тя живяла с тях напълно щастливо и била доволна от съдбата си. Но веднъж, когато излязла на брега, я грабнали търговци на роби, завели я на кораб и я отвели заедно с другите неволници.

Горчивите жалби и оплаквания на Фатима не събудили у тези хора и капка жалост: закарали я в Истамбул, за да я продадат като робиня.

На пазара за роби имало няколко купувачи. Единият от тях си търсел роб, който да може да работи в неговия цех за производство на корабни мачти. Нещастният вид на Фатима привлякъл вниманието му и, искайки да облекчи участта й, той купил момичето, тъй като смятал, че при него ще й бъде по-добре, отколкото при друг стопанин.

Завел Фатима в къщи и смятал тя да служи на жена му. Но в къщи го очаквало печално известие: корабът с неговата стока, в която вложил целия си капитал, бил завладян от пирати. Сега не можел да си позволи да държи работници и се наложило той заедно с жена си и Фатима да се заемат с производството на мачти.

Фатима, благодарна на стопанина си за неговата доброта, работила така прилежно, че скоро той й подарил свободата и тя станала негово доверено лице и помощник. И така, за нея започнал трети живот и тя се почувствала напълно щастлива. Веднъж стопанинът й казал: "Фатима, искам да отидеш като мой агент на остров Ява с товар от мачти и да ги продадеш там изгодно".

И така, тръгнала Фатима на плаване, но при бреговете на Китай мощен тайфун връхлетял върху кораба и го потопил. По чудо девойката отново се спасила и се съвзела на непозната земя. Дошла на себе си и започнала да плаче горчиво за своята нещастна съдба. Щом като животът й започнел да се приближава към благополучието, безжалостната съдба разрушавала всичките й надежди. "Защо се случва така, възкликнала тя, с каквото и да се захвана, винаги ме очаква неминуем неуспех. Защо ме спохождат толкова нещастия?" Но никой не й отговорил и ... станала и тръгнала където й видят очите.

Макар че никой в Китай никога не бил чувал нищо за Фатима и не знаел за нейните изпитания, на всички била известна древна легенда за това, че някаква чужденка ще дойде някога в страната им и ще направи шатра за техния император. Тъй като никой в Китай не умеел да прави шатри, всички с жив интерес очаквали изпълнението на това предсказание.

За да не пропусне тази жена когато тя пристигне, всеки китайски император по тридесет пъти в годината изпращал по всички градове и села пратеници, които били длъжни да доведат в столицата всички чужденки.

Когато Фатима стигнала до най-близкия крайморски град, там точно в този момент разгласявали императорския указ за чужденките и хората, като я забелязали, разбрали, че е отдалече и я завели при посланиците на императора.

Завели Фатима в двора и я въвели в тронната зала. Синът на Небето я попитал: "Девойко, ще успееш ли да ни направиш шатра?"

- Мисля, че ще успея - отговорила Фатима.

И така, дали й помещение и тя веднага се хванала за работа. Най-много й трябвало въже. Но никой дори не знаел какво е това. Тогава Фатима, спомняйки си своя първи занаят, събрала лен и оплела въже. После поискала да й донесат здрав плат, но в целия Китай не се намерил такъв плат, какъвто й трябвал на нея. Спомняйки си на какво се е учила при александрийските тъкачи, тя изтъкала здраво платно. И накрая, за да завърши работата, й трябвали пръти, но не се намерили в цялото царство. Сега й потрябвало умението да прави мачти, получено в Истамбул. Тя ловко измайсторила надеждни пръти.

Като приключила, тя започнала да си спомня как изглеждат всевъзможните шатри, които е виждала по време на скитанията си по света, и накрая, сглобила шатрата.

Когато показали това чудо на императора, той бил така възхитен, че обещал на Фатима да изпълни всяко нейно желание. Тя пожелала да остане в Китай, където скоро се омъжила за прекрасен принц, с който живели дълъг и щастлив живот и оставили след себе си многочислено потомство.

По този начин Фатима разбрала, че това, което й се е струвало на времето тежко изпитание, неочаквано се е обърнало в необходим опит, който й е помогнал да достигне щастието.

ПРИКАЗКА ЗА ЛЕКА НОЩ........
1 Март 2010

Имало едно време един лист. Веднъж вятърът го откъснал и той полетял нагоре надолу. малко врабче, току що излюпено, го попитало:
-Ти защо падна от дървото?

-Не съм паднал, просто ми омръзна да стоя там.

-А накъде летиш?

-Където си искам, натам летя.

Трябва да признаем, че той бил твърде горд и високомерен лист, за да си признае, че не умее да лети и напълно е подчинен на външни влияния, например на вятъра...а може той и наистина така да си е мислил.
Когато вятърът стихнал, листът паднал в реката и започнал да се носи по течението и.

-А сега защо падна и накъде си се отправил? - попитало врабчето.

-Аз не паднах-обидил се листът-просто ми омръзна да летя и поисках да поплувам, а накъде-накъде си искам, тъй като аз съм свободен лист и правя, каквото си искам.

-А защо не поплуваш в другата посока?

- Колко пъти да ти обяснявам - щом не плувам натам, значи не искам; правя само което искам.

След няколко дена врабчето се научило вече да лети мъничко и видяло пак листа, но той бил съвсем пожълтял.

- Защо си станал жълт? - запитало то.-Какво са ти направили?

- Никой нищо не ми е направил, просто поисках да си сменя цвета и го направих.

Врабчето повярвало на листа и оттогава започнало да счита листата за висши същества, защото не можело да разбере как може да се лети без крила, да се плува без ръце и крака, а още по-малко по желание да се сменя цвета.

Но настъпила есента и все по-често листа се откъсвали и политали, но врабчето никога не видяло нито един лист да лети в посока обратна на вятъра, а когато попадали в реката, никога не се носили срещу течението. И никога не видяло лист, който да остане зелен.

Врабчето пораснало и придобило жизнен опит, а заедно с това променило отношението си към листата, живеещи в илюзията на самоуспокоението, че управляват живота си.
А още узнало, че има и други същества, които считат себе си независещи от нищо-хората. Тяхното поведение изцяло зависи от порива на емоциите им, чувствата и желанията.

Врабчето така и не могло да разбере защо хората са толкова странни.
И врабчето решило за себе си, че е по-добре да си признае, че вятърът може да го издуха и да промени набелязания от него път, но да има възможност да му противостои, отколкото да говори, че не е подвластно на вятъра и то лети именно там, накъдето иска, когато вятърът го носи в обратна посока.

ПРИКАЗКА ЗА ЛЕКА НОЩ........
28 Февруари 2010

- Здравейте! – поздравил Млад човек, влизайки в магазина, за който не отдавна бе видял реклама.

-Здравейте! – приветливо му отговорила, вече не толкова младата Продавачка.

- Кажете ми моля, имате ли Романтика? Искам да си купя около 2-3 кг.

- Романтика? – учудила се Продавачката. Не, такава стока отдавна нямаме. Вие, сигурно в Интернет сте прочели за магазина?

-Да – кимнал Младия човек.-Но там беше написано, че със сигурност разполагате с Романтика.

-Това е само за онлайн магазина – съгласила се Продавачката.При нас много рядко тази стока се продава директно.Обикновено, който има нужда я поръчва по интернет, хем е анонимно, хем не е необходимо да я разнасяш през целия град.

-Нима хората се срамуват от това, че търсят Романтика?

-Не знам.Девойките все още не се стесняват от това, виж Мъжете…..

-Странно…- замислил се Младия човек.

-Вие предплагам сте студент по хуманитарни науки, писател или поет?Продавачката , внимателно разглеждаше Младия човек.

-Не.Аз съм просто Млад човек.Кажете ми, какво може да ми предложите вместо Романтика?

- Така, така, да видим.Продавачката , започнала да проверява по етажерките.Имаме например Вдъхновение.Тъй , като бързо изветрява, то по добре е да не го държите на открито, а до го изпозвате всичкото веднага.

-Да , благодаря, няма да откажа - съгласи се Младия човек.-Извинете, а какво най много се търси напоследък?

- При нас се търсят различни стоки, като Хумор, Гордост, Тщестлавие, Цинизъм, Скептицизъм, Ирония, Вяра

- А Любов?

- О,Любов през цялото време е много популярна и винаги е била много търсена.

- И колко струва?

- Много, много скъпо. Любов - това е много светло чувство,много силно концентрирано и се продава на грамове.В повечето случай тя съществува още от раждането, но хората не я ценят и я разпиляват, без да опознаят всички нейни прелести.А в някои хора тя остава, при тях тя расте и се увеличава и тогава хората могат да си подарят един на друг Любов.Ето Вие Млади човече, някога дарявали ли са ви Любов?Продавачката замечтано, притворила очи, спомняйки си своята младост.Толкова е прекрасно да ти подарят Любов.Веднага започваш да се чувстваш всемогъщ и щастлив.Любовта те изпълва и това е толкова вълшебно!

-Навярно още съм твърде млад.На мен още никой , никога не ми е подарявал Любов, и аз също не съм.След вашите думи, ми се струва,че аз все още не съм усетил това чувство, макар преди няколко минути да мислех обратното.

-Всички е пред вас…Важното е да не я разпилеете без време.

-И какво, много хора ли купуват Любов?-продължил да разпитва Младия човек.

-Да, как да ви кажа..Аз вече ви казах, че тя се продава на грамове и е много скъпа.Затова в нашата промишленост, взеха решение, за да може всеки да си позволи Любов, да се продава с различни добавки.Недостатъка на добавките е ,че те са много негативни и често с лоши качества.Затова предлагаме така наречения икономичен пакет, който се разпродава много бързо.

-Какви са тези вредни добавки?-усмихнал се Младия човек.

-Такива, вредни.Любов и Ненавист, Любов и Ревност, Любов и Презрение и т.н.Такива добавки сами по себе си не се продават, Слава Богу, за тях още няма клиенти.А колкото до тези добавки, че са естествени, също трябва да се разпространяват сред хората.Много клиенти на това се осланят.Младите джигити, например избират най- безобидната на пръв поглед добавка – Ревност, а после убиват невестите си именно заради тази добавка.

-Но не е тяхна вината.След, като не може да си позволиш да си купиш чиста консистенция, се налага да избираш, така да се каже, ниско качественна смес.

-Но Млади човече, да не забравя да ви кажа най важното.Любов не е задължително да се купува, тя може да израстне в теб.Аз вече ви казах, че тя съществува в повечето хора от раждането и че много я разпиляват просто така.Но както се казва земята помни , какво е отгледала.Така и в нас, винаги остава мъничко семенце Любов, за което ако се грижим, поливаме, премахваме плевелите, може да израстне силно и красиво цвете.Просто не всички хора вярват в това, в много у тях няма достатъчно Търпение или Надежда.И така Млади човече, решихте ли какво искате?

- Да разбира се, - усмихнал се Младия човек.Бих искал, моля 2 кг.Вдъхновение и по килограм Търпение,Вяра и Надежда, за подхранване на моето семенце Любов.

Превод от руски: Кирчо Райнов

ПРИКАЗКА ЗА ЛЕКА НОЩ........
26 Февруари 2010

Веднъж клетка от човешкия организъм размишлявала за живота. Тя мислела, че животът не е толкова добър, та в него има толкова много страдания. Виждала, че я обкръжават много такива като нея, че всички те се раждат, живеят, работят, женят се, размножават се и умират. И така поколение след поколение. И още войната с бактериите и микробите. И защо живеем, защо такъв живот, в който има толкова много страдания? Значи няма никакъв висш разум и никакъв Човек, който да стои над нас и чието съзнание да изпълва нашия свят и да го управлява - направила тя извод. Ако Човекът наистина съществуваше, то щеше да има и цел, и смисъл в този живот, и нямаше да има толкова страдания, защото всичко би било управлявано от това висше, разумно и добро същество.
Чул тези мисли човекът, част от когото била тази клетка, и се усмихнал. Той знаел, че поглед отвътре се различава от поглед отвън.
Тя гледала Човека и не го виждала. Тя живеела в него и даже не подозирала, че се явява част от него. Заради това, че гледала отвътре, тя виждала само множеството, а човекът не виждал множеството, той се усещал единно цяло, въпреки че знаел, от какво се състои тялото му ...

Живеел човек и веднъж започнал да размишлява за живота. Той смятал, че животът не е толкова добър, та в него има толкова много страдания. Виждал, че го обкръжават много хора, такива като него, със своите малки радости и горести, че всички те се раждат, живеят, трудят, женят, размножават и умират. И така поколение след поколение. Да, още и болести, и катаклизми, и войни между хората. И защо живеем, защо такъв живот, с толкова много мъки и страдания? Значи няма никакъв висш разум и няма никакъв Бог, който да стои над този свят - направил извод човекът. Ако Бог съществуваше, щеше да има и цел, и смисъл в тоя живот, нямаше да има толкова много страдания, та нали всичко би било управлявано от това висше, разумно и добро Същество ...
Чул тези мисли Господ, от който бил част този човек, и се усмихнал. Той знаел истината, че поглед отвън се различава от поглед отвътре ...

ПРИКАЗКА ЗА ЛЕКА НОЩ........
25 Февруари 2010

В този ден слънцето изгряло особено красиво. Мириади лъчи се разпръснали по всички ъгли на утринния свят, любопитно надничайки във всяко потайно местенце, пречупвали се в капките роса и ги карали да блестят във всички цветове на дъгата.
Един лъч, намирайки малка пролука между завесите на прозореца, проникнал в тъмната стая, спрял се на отсрещната стена и изпълнил стаята с мека разсеяна светлина. Той даже не подозирал, че тук го чакат. Малкото момиче с чипо, луничаво носле и засмени очи отдавна му било приготвило изненада - голямо огледално кълбо, което бавно се въртяло като глобус. Попадайки върху топката, слънчевият лъч се разсипал в множество слънчеви зайчета и получил неограничена свобода. Той весело летял през стаята, танцувал по тавана, скачал по масата и столовете, надничал любопитно в огледалото на стената и дразнел лежащата на дивана котка. Котката се опитала да го улови с лапа, но, убеждавайки се в невъзможността на своята мисия, продължила да дреме, изразявайки с целия си вид демонстративно безразличие.
Когато слънцето постепенно отмествало лъча от неговата играчка, момиченцето грижовно премествало топката. То не се изморило да прави това цял ден. Те играели заедно - момичето и лъчът. Така им било весело.
Когато настъпила вечерта и слънцето, уморено да осветява цял ден земята, се наканило да отиде да си почине зад далечния хоризонт, лъчът също започнал да се топи. Видимо и той се уморил от зашеметяващата игра. На детето не му се искало да се разделя със своя приятел. Веселата усмивка се сменила с тъжно изражение и то печално въздъхнало. Когато последният квант светлина паднал върху огледалното кълбо, момиченцето се насилило да се усмихне и помахало с ръка на прощаване. В стаята се възцарила тъмнина.

Докато не е настъпила вечерта на живота ви, докато някой се грижи земното кълбо да не се изплъзне изпод краката ви, не се уморявайте да се радвате на живота, бъдете щастливи, за да не омръзва на този някой да удържа земята под краката ви.

ПРИКАЗКА ЗА ЛЕКА НОЩ........
24 Февруари 2010

Слънцето изгряло. И реката, и гората, и хълмът били толкова прекрасни, че очи не можеш да откъснеш от тях.
Затова още сутринта Ежко изтичал на брега и гледал, и гледал, и дишал, и дишал, и въобще не можел да се надиша.
-Дишаш ли? - попитал го Зайко.
-Дишам.
-Дишай! А аз ще потичам, защото така по-добре се диша.
И побягнал.
После дошла Мишката. Това била важна горска Мишка с чадърче.
-За какво ти е чадърчето? - попитал Ежко.
-Аз съм дама - казала Мишката. - А къде си виждал дама да излиза от къщи без чадърче?
-Но нали не вали!
-А ако изведнъж завали? - и Мишката, завъртайки чадърчето си, продължила нататък.
После дошъл Мечо. Той нищо не казал, седнал до Ежко и зажумял.
Ежко също зажумял и седели така мълчаливо.
-Хубаво е, нали? - казал Ежко.
-Аха! - казал Мечо.
-И все пак е по-добре да гледаш - казал Ежко и отворил очи.
Бледо-синята река се скривала зад завоя и се стапяла в мъглата.
На Ежко му било толкова хубаво, че му се искало да лети. Да разпери криле и да излети високо-високо и дълго-дълго да се носи по въздушното течение.
"Ако аз бях птица, - мислел си Ежко - обезателно щях да имам много големи криле. Един път махваш и летиш ..."
-Все едно, трябва да махаш - изведнъж казал Мечо. - Да ги размахваш.
-Какво?
-Казвам, че даже да са като на орела, трябва поне един - два пъти да ги размахаш.
-Ти за какво? - попитал Ежко.
-За това, - казал Мечо - за което мислиш.
-Откъде знаеш за какво мисля?
-А какво има тук да се знае! - отговорил Мечо, без да отваря очи. - Ти винаги мислиш за едно и също.
-За какво?
-"За какво?" - подразнил се Мечо. - За това, че трябва да махаш, а теб те мързи. Ако може, само да летиш! Да летиш, да летиш, а да маха Мечо!
-Защо мърмориш? - изумил се Ежко. - Нима съм ти казал нещо?
-Не е нужно да ми казваш! Той само да лети, да лети, видите ли, а да маха Мечо!
-Къде си махал заради мен?
-Винаги махам заради теб, само че ти не знаеш.
-Къде? Кога?
-Винаги и навсякъде!
-Ти какво, след мен разтребваш къщата ли?
-Каква къща, като говорим за криле!
-И какво, махал си заради мен с криле ли?
-Махал съм.
-Кога?
-Винаги - казал Мечо. - Винаги, когато летиш, аз махам с криле.
Ежко зажумял и когато отворил очи, видял наоколо такава красота, че в душата си излетял високо в небето и оттам, от високо, изведнъж видял мънички себе си и Мечо, и Мишката с чадърчето, и реката, и хълма, и гората, и мъничкият Мечо изведнъж скочил, размахал лапи и викнал високо:"Не бой се! Лети! Аз махам с криле!"

ПРИКАЗКА ЗА ЛЕКА НОЩ........
23 Февруари 2010

Не спестявайте вашата любов и не я пресмятайте. Не се скъпете. Така ще изгубите всичко. Обратно, позволете на вашата любов да цъфти, споделяйте я, раздавайте я, нека тя расте.

Великият крал имал трима сина и искал да избере един за свой наследник. Това било много трудно, защото и тримата били много разумни, много храбри. А пък били и близнаци - всички на една и съща възраст, така че било невъзможно да вземе решение. Посъветвал се кралят с великия мъдрец и той му подсказал какво да направи.

Кралят се върнал у дома и помолил да дойдат при него и тримата му синове. Дал на всеки по една торба със семена на цветя и им казал, че тръгва на поклоническо пътуване:
— То ще продължи няколко години — една, две, три, може и повече. И това е изпитание за вас. Тези семена ще ми ги върнете, когато се върна от пътуването си. Този, който ги запази най-добре, той ще стане мой наследник. И кралят потеглил на път.

Първият син си помислил: "Какво да правя със семената?" Сложил ги в железен сейф - когато баща му се върне, те ще бъдат такива, каквито са били.

Вторият син си помислил: "Ако ги пазя така, както прави брат ми, те ще умрат. А мъртвите семена - изобщо не са семена". Отишъл в магазина, продал ги и получил пари. При това си помислил: "Когато се върне баща ми, ще отида в магазина и ще купя нови семена, ще ги дам на баща ми по-добри, отколкото са били".

А третият син отишъл в градината и пръснал семената навсякъде, където имало свободно място.

След три години, когато баща им се върнал, първият син отворил сейфа си. Семената били умрели и започнали да вонят. Бащата казал: "Какво е това? Нима такива семена ти дадох?" Те трябва да са способни да цъфнат с цветове и да миришат прекрасно, а тези семена вонят! Това не са моите семена!" Синът му възразил, че това са същите семена, но бащата казал: "Ти си материалист".

Вторият син се втурнал към маагзина, купил семена, върнал се вкъщи и ги поднесъл на баща си. Но бащата казал: "Но тези не са същите. Ти мислиш по-добре, но все пак това не е качеството, което бих искал да видя в теб. Ти си психолог".

Обърнал се към третия син с голяма надежда, но и страх едновременно. "Какво ли е направил той?" А третият син повел баща си към градината, където навсякъде цъфтяли милиони цветя. И синът казал: "Това са онези семена, които ти ми даде. Щом узреят семената им, аз ще ги събера и ще ти ги върна. Бащата казал: "Ти си моят наследник. Ето така трябва да се постъпва със семената!"

Този, който трупа, не разбира живота, който пресмята също ще го изгуби. Само съзидателният ум може да го разбере. В това е красотата на цветята - те не могат да се трупат и държат на склад. Те олицетворяват Бога - не е възможно да пестиш и трупаш. Те символизират любовта - а любовта не може да се пази в склад.
Не е случайно това, че цветята са символ на любовта през всички векове, във всички страни, във всякакви общности.

Любовта прилича на цветята - ако тя е разцъфнала в теб, ти трябва да я споделяш, да я даваш. И колкото повече я раздаваш, толкова повече тя ще расте в теб. Ако продължиш да даваш, ще дойде ден, когато ти ще станеш неизменен, безкраен източник на любов.

ПРИКАЗКА ЗА ЛЕКА НОЩ........
22 Февруари 2010

Младото облаче се роди по време на една силна буря над Средиземно море. То почти нямаше време да порасне, силният вятър тласкаше всички облаци към Африка.
Още щом стигнаха континента, климатът се промени: горещото слънце засия на небето, а далече долу блестяха златните пясъци на пустинята Сахара. Вятърът продължаваше да ги носи далече към южните гори, тъй като в пустинята рядко вали дъжд.
С младите облачета се случва същото, каквото и с младите хора: нашето облаче реши да се откъсне от своите родители и по-големите си приятели, за да погледа света.
— Какво правиш? - оплакваше се вятърът. — Пустинята навсякъде е еднаква. Върни се при всички и да летим към центъра на Африка, там, където са красивите планини и дървета.
Но младото облаче по природа си беше бунтовниче, не се подчини и тихичко се спусна по-ниско, докато не полетя с мекия, великодушен бриз надолу, към златните пясъци. Като полетя малко над тази местност, то обърна внимание, че една от дюните му се усмихва.
Това се случи, защото и дюната беше също така млада, родена съвсем скоро от този вятър, който току-що си отиде. Облачето веднага се влюби в златните й коси.
— Добро утро - каза облачето. — Как живееш, как си там долу?
— Живея в компанията на другите дюни, слънцето, вятъра и керваните, които минават от време на време край нас. Понякога е много горещо, но се търпи. А ти как живееш там отгоре?
— Тук също има вятър и слънце, но аз имам едно преимущество, мога да странствам по цялото небе и да се запознавам с всичко и с всеки.
— А моят живот е късичък — казала дюната. — Когато вятърът се върне от горите, аз ще изчезна.
— А какво те кара да тъгуваш?
— Оставам с чувството, че не нося полза никому.
— И при мен е същото. Щом се появи друг вятър, аз ще полетя на юг и ще се превърна в дъжд, такава е съдбата ми.
Дюната се поколеба малко преди да заговори.
— А ти знаеше ли, че тук долу в пустинята ние наричаме дъжда Рай?
— А, аз и не знаех, че мога да стана нещо много важно - гордо произнесе облачето.
— Чувала съм няколко легенди, които разказваха много старите дюни. Те казват, че след дъжда ние се покриваме с трева и цветя. Но аз не знам на какво прилича това, защото дъждът тук наистина вали много рядко.
Сега пък облачето се подвуоми. Но след това започна да се усмихва радостно.
— Ако искаш, аз мога да те покрия с дъжд. Макар че току-що се запознах с тебе, аз вече те обичам и много ми се иска да остана тук завинаги.
— Когато те видях там високо в небето, аз също се влюбих веднага — каза дюната. — Но нали, ако превърнеш своите чудесни бели къдрици в дъждец, ти ще умреш?
— Любовта никога не умира —- казало облачето. — Тя се трансформира, и аз искам да ти покажа Рая.
И веднага започна да рони капчици върху дюната. Така те още дълго време бяха заедно, докато не се появи дъгата.
На следващия ден малката дюна цялата беше покрита с цветя. Другите облаци продължавали своя път към централна Африка, и по пътя си все пак ронеха малко дъжд. Минаха двадесет години, малката дюна се превърна в оазис, който освежаваше пътниците с прохладната сянка на своите дървета.
И всичко това стана, защото веднъж едно любящо облаче не се изплаши да пожертва живота си в името на Любовта.

ПРИКАЗКА ЗА ЛЕКА НОЩ........
20 Февруари 2010

Реших всяка събота, от сега нататък, да се опитам да ви разказвам нещо по весело, което да ви накара просто да се усмихнете :-)

Имало едно време едно кралство. Кралят и кралицата били млади и имали щастлив брак. Родила им се дъщеря-принцеса, очарователно дете. На кръщенето на принцесата кралят и кралицата поканили всички феи от кралството, като не забравили злата вещица. На масата отредили на старицата почетно място. Тя хапнала и пийнала доволно и когато дошло време да ориса принцесата, се умилила дотолкова, че направила "гъди-гъди" на бебето и го дарила не само с ясен ум, не само с неустоим чар, а и с всичко приятно и полезно за домакинството.
Когато принцесата станала на шестнадесет, спечелила конкурса за най-добра предачка в царството. И въпреки че два пъти си убола пръста, почти не и взели точки за това. И не умряла, разбира се. След една година се сгодила за принц, когото отдавна била опознала чрез активна кореспонденция. Той се оказал точно такъв, какъвто си го представяла, даже още по-добър. С благословията на родителите и двамата се оженили, наели малък замък с изглед към гората и се заселили там на първо време. По средата на медения им месец се появил дракон-истински, огнедишащ, но доволно мирен и сговорчив. Никого не отвлякъл, нищо не изгорил, предал поздрави от далечни познати и колет със сладко от бабата на принца, целунал галантно ръката на принцесата и отлетял обратно. След известно време принцът удачно се устроил като принц в собственото си кралство, взел младата си жена, сбогувал се с тъста и тъщата и отпътувал. Принцесата обещала да пише често и да ги навестява на празници.
Когато кралят се убедил, че всичко се е уредило по най-добрия начин, извадил от тайното сандъче заветния ключ и се спуснал в най-дълбокото подземие на замъка. Намерил ръждясалата врата, завъртял ключа в ключалката и влязъл в открилия се проход. Там, на стената, окован с тежки вериги, със запушалка в устата от дълги години висял безпомощният Разказвач на Приказки. "Е, - казал кралят - разбра ли сега как трябва да се пишат приказки ?!"

Желая ви приятен уикенд.Среща в понеделник на същото място.:-)

ПРИКАЗКА ЗА ЛЕКА НОЩ........
19 Февруари 2010

Една млада жена посети майка си и й разказа за живота и трудностите, които трябва да преодолява всеки ден. За това колко е изморена да се бори с живота. Имала чувството, че в момента, в който един проблем се разреши, идва нов на негово място.
Майка й я заведе в кухнята. Напълни три тенджери с вода и ги сложи на котлона да се стоплят. Водата бързо завря. В първата майката сложи моркови, във втората яйца, а в третата смляно кафе. После отново ги върна на котлона да врят, без да каже и дума.
След десетина минути загаси огъня, отцеди морковите и ги сложи в купа, извади яйцата и тях сложи в купа, а най-накрая изля кафето в чаша. После се обърна се към дъщеря си с въпроса: „Кажи ми, какво видя?"
„Моркови, яйца и кафе" – бил отговорът на момичето. Тогава майката й каза да се приближи до морковите. Когато момичето го направи, забеляза, че морковите са меки. След това майката я помоли да вземе едно от яйцата и да счупи черупката му. Когато момичето го направи то установи, че яйцето е станало твърдо.
Най-накрая майката помоли дъщеря си да опита от кафето. Момичето се усмихна и с удоволствие опита от богатия аромат на кафето, а после попита: "Но, какво всъщност означава това, мамо?"
Тогава майка й й обясни, че всеки има различни начини да се изправи пред едно и също нещастие: врящата вода. Всеки реагира по различен начин. Първо морковите били твърди и силни, обаче врящата вода ги подчинила и ги направила меки и слаби. После яйцата, които в началото били чупливи и тънката им черупка предпазвала течността вътре, a след като престояли известно време във врящата вода, вътрешността им станала твърда. Единствено смлените кафени зърна останали себе си. След като били подчинени на врящата вода, те я променили.
„Ти от кои си? - попита майката. Когато нещастието тропа на твоята врата как реагираш ти? Какво си ти – морков, яйце или кафено зърно?"
Спомни си за това: "Кой съм аз? Дали съм морков, който изглежда силен, но става мек и губи своята сила пред болката и нещастието? Или може би яйце, което има меко сърце, но се променя, когато ситуацията се нажежи? Или съм кафено зърно, което всъщност променя топлата вода – обстоятелството, довело до неговата болка? Когато водата се стопля, то освобождава своя вкус и аромат. Ако си като кафеното зърно, когато нещата ти изглеждат най-лоши, ти ще станеш най-добрата и ще промениш ситуацията около себе си. Когато времето изглежда най-мрачно, а трудностите са най-големи, дали това не те отвежда на по-друго ниво? Как ти ръководиш бедите? Дали си морков, яйце или кафено зърно?
Можеш ли да имаш достатъчно радост, за да останеш мека, достатъчно препятствия, за да останеш твърда, достатъчно мъка, за да запазиш човешкото у себе си и достатъчно надежда, за да те направи щастлива?
Не е задължително най-щастливите хора да са непременно най-добрите. Това, което правят те, е да извадят най-доброто от себе си, когато животът постави препятствие на пътя им. Най-светлото бъдеще винаги ще е базирано на преодоляното минало. Ти не би могла да вървиш напред в живота, ако не загърбиш раните и неприятностите в миналото.

ПРИКАЗКА ЗА ЛЕКА НОЩ........
18 Февруари 2010

В стари, прастари времена имало едно племе, което се наричало Любов и всеки негов член също се наричал Любов. Една Любов била скромна и кротка, друга-яростна и ревнива, трета-силна и дълбока, много били в племето, всичките различни. От племето Любов обичали да наблюдават хората, било им жал за тях. Хората безцелно блуждаели по света, правели грешки и не се учели от тях. Не умеели да се учат. Веднъж една мъдра Любов казала:"Да идем при хората и да ги научим да обичат и да живеят". Идеята допаднала на останалите. Така всички хора получили Любов, всекиму своя.
Когато при човека дошла Любовта, тя видяла, че в сърцето му са се заселили представители на много други племена. Вътре били Страхът, Подлостта, Гневът, Лъжата, Глупостта, Предателството, Съмнението, Отчаянието, кого ли нямало там. Те отчаяно се борили да владеят човешкото сърце, но Любовта победила и помогнала на човека да изгони всички неприятни обитатели. Сега безграничната Любов властвала в човешкото сърце. Но един ден Любовта се затъжила. Тя искала да тръгне да търси Щастието и казала за това на човека. Той помълчал и отговорил:"Как без теб ще успея да опазя сърцето си от узурпатори?" Любовта се замислила и казала:"Ние ще построим в сърцето ти висока стена и на тайно място в нея ще направим врата. Когато намеря Щастието и се върна с него, ще си отворя с моя ключ. Дотогава никой не може да попадне в сърцето ти." Човекът се съгласил и помолил Любовта да се връща бързо. Любовта се страхувала, че човекът ще я забрави и затова оставила в сърцето му Тъга.
Любовта бродела по света, срещала свои съплеменници, които също търсели своето Щастие. По целия път Любовта била преследвана от изгонените от човешкото сърце Отчаяние, Съмнение и прочие чувства, те ходели по петите и и се опитвали да я сломят. Веднъж, когато Отчаянието почти било завладяло Любовта, тя била на брега на океана. И тогава видяла Щастието. Веднага разбрала, че това е то. Седяло на пясъка, гледало залеза, любувало се на лъчите на захождащото слънце във водата и на преливащите се вълни. Любовта седнала до Щастието. "Чаках те!"-казало то ...
Така се намерили и събрали Щастието и Любовта. Родили им се деца. Но враговете им не ги оставили на мира. Проклели целия им род със слепота. Това не пречело на Щастието, Любовта и децата им, защото те били заедно. Но един ден Любовта се сетила, че оставила някъде там един човек с Тъга в сърцето, който я чака да се върне. Щастието и Любовта се хванали ръка за ръка и тръгнали да търсят човека.
Търсят го и днес. Понякога измамници крадат ключа и в човешкото сърце се промъкват имитатори-Радост, Възторг, Надежда. Понякога Любовта и Щастието се натъкват на стената в човешкото сърце, но не могат да намерят вратата, нали са слепи ...
Никога не се предават, бродят по света и търсят човека. Когато почукат в твоето, помогни им да да намерят вратата, ключ те си имат.

ПРИКАЗКА ЗА ЛЕКА НОЩ........
17 Февруари 2010

През покривите на къщите тихо пълзеше топлината на зимата. Формите губеха остротата си под малки купчини сняг. Снежният човек в двора на къщата белееше, самотно сгушен в трите си грижливо оформени топки. По небето пропълзя сияние, за миг озари върховете на нощта и тихо изчезна, за да остави аромата на…….. приказка. Времето безшумно отмерваше часовете, в които се случват вълшебства...
В снега оставяше дири едно ярко червено сърце, което безцелно обикаляше улиците на спящия град. Слабият му ритъм едва се долавяше в тишината на зимната нощ. То подритна вяло снега, погледна снежният човек, усмихна му се и се зачуди дали да спре.

- Да не смяташ да спираш?- попита Снежният човек, усетил намеренията му.
- Май... няма голямо значение- тихо отвърна Сърцето.
- Тъжно е да видиш спряло сърце, особено през зимата.
- Май наистина няма чак толкова голямо значение- още по- тихо каза Сърцето.
- Трябва да говориш по- силно, ако искаш да те чуя!- посъветва го Снежният човек и припряно пооправи моркова си. Нещо в това малко същество го притесняваше. Помисли си, че не му се случва всяка нощ да види самотно сърце, което на всичкото отгоре се кани да спира.
Тази мисъл го стресна и той започна да говори още по- силно:

- Виж сега... Не може да спираш посред зима... Така де, студено е! То и да е топло, пак не бива да спираш... И изобщо... Защо ще спираш???
- Май наистина няма...
Но този път Снежният човек изобщо не можа да долови края на изречението. Започна да усеща как лека- полека започва да губи малка част от теглото си. Понамести двете сливи, които заемаха мястото на очите и, изпаднал в най- голямата паника, в която може да изпадне един Снежен човек, започна да вика:

- Толкова приятно студено е! И бездруго животът ми не е от най- дългите, не е честно да вземеш спреш във най- вълшебната част на нощта! Нямаш ли сърце?!
- Тъжно ми е. Обаче, не ми е студено. Ти ме стопли. Това значи ли, че трябва да съм твоето сърце?
- Не... Ъ, да...- Снежният човек се обърка. Вече съвсем не знаеше как да говори с това малко сърце- Ще опитам от начало. Аз съм снежен човек, а снежните човеци нямат сърца. Мисля, че всеки го знае. Ние оживяваме от вярата на децата, които ни правят. Напролет всичко свършва.
- Кратко и ясно- каза Сърцето.
- Просто и ясно!- поправи го Снежният човек.
- И... и е тъжно.
Снежният човек се замисли. Обичаше живота си такъв, какъвто е- кратък, бял и тих... Имаше своята зима и тя му беше достатъчна.
- Искаш ли да направиш нещо за мен?- внезапно поде Снежният човек- Искаш ли да ми разкажеш за... За пролетта... Двамата затвориха очи. Сърцето остави тишината да се разходи помежду им, хвана я под ръка, а после гласът му тихо изплува от нея.
- Тя идва с ароматите си. Настанява се в равнините и запретва ръкави. Обича да боядисва- тук ще избере оранжево, там- жълто, после- розово. Нахална и зелена. Истерично зелена! Прелита над клоните на дърветата, проверява гнездата на птиците и ги кара да пеят... А те пеят, пеят! Посрещат я. Тя ги милва нежно и продължава да разтребва. Стъпкте й събуждат земята, тревата. Слънцето... Ех, Слънцето... Такава е тя! Слънцето, да... Топло е.
Сърцето блажено отвори очи. Стресна се и се огледа наоколо. Беше само! Малка вада струеше от мястото, където Снежният човек затвори очите си, за да слуша за пролетта. Вадата криволичеше по земята, боязливо докосваше Сърцето и бързо попиваше в пръстта.

Пролетта изпрати първите си топли дни.

ПРИКАЗКА ЗА ЛЕКА НОЩ........
16 Февруари 2010[/center]

“Чувала ли си историята за кралят на рибарите?
Като момче кралят трябвало да преспи сам една нощ в гората…за да докаже смелостта си и стане крал.Докато бил сам тая нощ…го посетило божествено видение.От пламъците му се появил Свещеният Граал -символ на божието съвършенство.И един глас рекъл на момчето:
“Ти ще си пазителят на Граала и ще лекуваш сърцата на хората с него.”
Но момчето било заслепено, поради младостта си…даваща му толкова сила, знаменитост и красота.
И така…за един кратък миг се почувствал не вече крехко момче…
а единствен и непобедим…като Бог.Затова протегнал ръка към огъня за да вземе Граала,
но Граалът изчезнал…ръката му потънала изгаряща в пламъците,покривайки се с ужасни рани.
И колкото повече остарявало момчето…толкова по-дълбоки ставали раните му…
докато един ден…той окончателно не загубил вяра в живота.Изгубил вярата си в хората, изгубил вярата и в себе си.Не можел да обича или да се чувства обичан.Бил просто един болен и напатил се човек.Умирал.Един ден, бродейки из замъка един от шутовете му…се сблъскал със самотният крал.Шутът бил доста слабоумен. Той не разбирал кой стои пред него.Виждал само пред себе си един болен и самотен човек.“Какво те мъчи, приятелю?”, запитал шутът краля.А кралят му отвърнал…“Жаден съм. Искам малко вода за да утоля жаждата си.”Шутът напълнил една чаша с вода…и му я подал.Когато кралят започнал да пие…усетил как раната му заздравява.
Погледнал ръката си и видял, че в нея държи Светият Граал…търсен от него през целият му живот.
С почуда се обърнал към шута…“Как успя да намериш това, което най-смелите ми
и умни войни не откриха?”“Не зная.”, отвърнал му шутът.
“Знаех само, че беше жаден”.”

ПРИКАЗКА ЗА ЛЕКА НОЩ........
15 Февруари 2010

Един атеист се разхождал в гората, възхищавайки се на всичко,което е сътворила еволюцията.
- Какви величествени дървета, какви могъщи реки,какви красиви животни!И всичко това е станало случайно, без ничия намеса.Само слабите и неграмотните хора, които се страхуват, че не могат да си обяснят живота и вселената , се нуждаят от някаква висша сила.
Докато вървял покрай реката, той чул шум в храсталака зад себе си.Обърнал се и видял грамадна мечка, която го настигала.Без да му мисли, човекът побягнал с всички сили, но започнал да се задъхва, а мечката все повече го настигала.
Човекът се търколил на земята и се опитал да се изправи, но мечката вече се надвесила над него,протягайки ноктестите си лапи.
В мига, в който вече нямало какво повече да губи, атеистът извикал към небето:
- Боже мой !
И мигом се случило чудо:времето спряло, мечката замръзнала,гората потънала в тишина и дори реката престанала да тече.Постепенно всичко наоколо се изпълнило със светлина и той чул великодушен глас:
- Какво искаш?През цялото време ти отричаше моето съществуване,твърдейки пред другите, че аз не съществувам, и обясняваше акта на сътворението с космическа случайност.Смяташе, че светът е съчетание от случая и необходимостта, с които се ограничават научните теории, за да обяснят всичко, и че религията е само начин да се заблуждават хората.Но сега, когато си в трудно положение, търсиш мен.Ще промениш ли гледната си точка, ако ти помогна?
Атеистът смутено гледал пронизителната светлина и отговорил:
- Би било твърде лицемерно от моя страна да променя своите убеждения, само защото съм на крачка от смъртта.През целия си живот аз обяснявах, че ти не съществуваш, и трябва да остана верен на убежденията си до края.
И Бог попитал:
- Какво тогава искаш да направя?
Атеистът леко се поколебал, разбирайки, че тази дискусия не може да трае дълго, и казал:
- Аз не мога да изневеря на своите убеждения, но мечката може.Затова те моля да превърнеш този див звяр –убиец в хрисимо християнско животно.
- Нека така да бъде!
Светлината мигом изчезнала, птиците в гората отново запели и реката продължила своя бяг.
Мечката се отдръпнала от човека, склонила глава и изрекла проникновено:
- Искам да ти благодаря, Господи, за Твоята милост да ме дариш с тази храна, която сега ще изям…..[u]