Нашите приказки за лека нощ ...

ПРИКАЗКА ЗА ЛЕКА НОЩ........
23 ДЕКЕМВРИ 2010

Вълкът и седемте джуджета
Когато вълкът най-сетне влязъл в къщичката, видял шест джуджета. Първото било облечено с червена перелина и червена шапчица; второто било голямо колкото палец и надничало страхливо иззад една чаша на масата; третото имало дълъг, дълъг нос, който му пречел да се мушне зад печката и да се скрие; четвъртото хвърчало из стаята, защото имало малка перка на гърба и крещяло: "Бягайте на покрива!"; петото стискало в ръце вълшебна лампа; шестото имало лице, покрито с лунички и заплашително потривало ръце, мърморейки: "Аз съм най-силния в света. Сега ще те размажа!"
Вълкът стъписано се спрял на прага, защото всъщност търсел козлетата, но после решил че е все едно какво ще хапне. Докато обмислял кое джудже да си хване, към него се приближило първото и попитало:
- Ти баба ми ли си? Бабо, защо са ти толкова големи зъбите?
- За да те изям! - изръмжал малко объркано вълкът.
Тогава към него се приближило второто джудже и тайно се промъкнало в ухото на вълка, където започнало да шепне:
- Сега ще дойде ловецът, вълчо, и ще те застреля!
Вълкът се разтреперил от страх.
- Ловецът не участва в тази приказка - възразил той.
- А-а, участва! Ей сега ще дойде! - казало третото джудже и носът му пораснал с още 5 см, защото излъгало.
- Мен не ме е страх! - рекъл вълкът, но за всеки случай отстъпил към вратата. - Гладен съм. Кого да изям?
Тогава хвърчащото джудже грабнало една цепеница от натрупаните до огнището и като пикирало ловко я пуснало на главата на вълка, неспирайки да крещи:
- Бягай, Дребосъче!
Братчето му, второто джудже, успяло да излезе от ухото на натрапника и да се скрие под леглото. Вълкът ревнал от болка:
- Леле, е сега вече ме ядосахте!
Джуджетата се втурнали панически да бягат и да си търсят скривалища, но междувременно шестото джудже най-сетне успяло да извика духът от вълшебната си лампа, който се оказал седмото джудже.
- Братко, - казало шестото джудже, - разкарай го тоя от тука!
- Няма проблем! - отговорило седмото джудже, щракнало с пръсти и вълкът мигновено изчезнал.
Всички си отдъхнали успокоени.
А на другия край на Земята, вълкът вървял през пустинята, в която го захвърлил духът от лампата и си мислел: " Егати приказката!" :)))))

ПРИКАЗКА ЗА ЛЕКА НОЩ........
19 ДЕКЕМВРИ 2010

История за някаква спяща красавица
Имало едно време един цар и една царица. Те дълги години си нямали деца и царицата много тъгувала. Но ето че най-накрая тя успяла да зачене /според слуховете, разпространили се из царството - в една клиника "Ин витро" в съседното царство, през девет планини в десета!/ и родила момиченце. Царското семейство било толкова щастливо, че решило да направи банкет за чудо и приказ. Поканене били всички от хайлайфа. А на специална трапеза били настанени ВИП-гостите - шестте добри феи, които трябвало да орисат принцесата и да и начертаят бъдещето - възможно най-най-розово.
Дошъл големият ден. Събрали се гости от близо и далече. Трапезата била богата - имало от пиле мляко /Made in China/, музика и танци, песни и смях.
Настъпил моментът, в които орисниците трябвало да си кажат думата. Събрали се те около люлката на малката принцеса и започнали да наричат:
- Нека расне и порасне неземна красавица, като Мерлин Монро, София Лорен и Анджелина Джоли взети заедно - казала първата.
- Нека бъде богата и пребогата, като Бил Гейтс - пожелала втората.
- Нека пее и свири на всякакъв инструмент по-добре от всеки друг в царството - рекла третата, а царицата допълнила:
- И извън него!
- Нека бъде интелигентна и умна поне като Айнщайн - пожелала четвъртата фея.
- Необходимо ли е? - неспокойно попитал царят, но царицата го ритнала по глезена и той млъкнал.
- Нека бъде добра и милостива и всички да я обичат - казала петата фея.
Тъкмо шестата фея се чудела какво да пожелае на малката принцеса, след като всичко вече било казано, когато с гръм и трясък в балната зала връхлетяла една дърта вещица, глава на местната СИК-групировка.
-Така значи! - креснала ядосано тя на стъписания цар. - Когато трябва да се събират данъци, аз съм нужна, за да сплаша народа и да ви напълни хазната. Когато обаче има купон - мен ме няма в списъка, така ли?!
Царят и царицата се огледали притеснено, но търсеният от тях началник на гвардията го нямало. Покрил се човекът, защото играел Fifty-fifty с вещицата, а и половината подчинени нему охранители били членове на групировката й.
А злата дъртачка продължавала да беснее:
- Добре тогава! Нека тази малка жаба - тя посочила към спящата в люлката принцеса, - расне каквато си искате: и красива, и добра, и умна, нооо!, когато стане на 16 години тя ще убоде пръстчето си на едно вретено и ще умре!
Като чула проклятието царицата припаднала, а царят се хванал за GSM-а , за да извика на помощ НАТО, но тогава напред излязла шестата фея /член на ООН/ и казала успокоително:
- Царю, аз не мога да отменя орисаното, но е по силите ми да го променя - принцесата няма да умре, а ще заспи дълбок стогодишен сън. Когато 100-те години минат, ще дойде един красив и богат принц, ще я целуне и ще я събуди!
Всички си отдъхнали, а злата вещица /още по-бясна от преди/ си отишла, сипейки закани...

Минали години. Принцесата растяла и ставала точно такава, каквато предрекли орисниците - красива, добра и талантлива. Станала на 16 години. Междувременно царят издал заповед да бъдат унищожени всички вретена в царството, та сега внасяли платове от чужбина /Made in China/. Но една стара баба, която живеела в най-високата кула на замъка не била чула заповедта /социалната й помощ не била достатъчна да си купи слухово апаратче/. Та точно при тази баба стигнала един ден принцесата, докато се разхождала из замъка. Видяла тя старата жена да преде и пожелала да опита, но когато взела вретеното, убола си пръста и се строполила бездиханна на земята.
Изплашила се старицата и се развикала за помощ. Притичали придворните дами на принцесата и се завайкали:
- Да се обадим на 911 - предложила едната.
- Луда ли си! - сопнала се другата. - Това е телефонът на службата за помощ в САЩ. Далече е, докато дойдат ще минат няколко часа. По-добре да се обадим на 150!
- Да бе! - възразила първата. - А тия докато дойдат ще минат 100 години.
В този момент пристигнали царят и царицата. Примирили се със съдбата - облекли принцесата в рокля на Версаче и я сложили в леглото й.
Всички напуснали замъка, а около него мигом пораснали и се сплели хиляди трънливи храсти. Замъкът заспал...

Минали 100 години. Един ден в царството пристигнал принц от друга държава, който чул за спящата красавица и пожелал да я види. Отишъл при замъка и чудо - трънаците сами се отдръпнали, проправили му път и той влязъл. Намерил спящата принцеса и омаян от красотата й се навел и я целунал. Тя отворила очи и се изправила. Магията била развалена.

Вдигнали сватба за чудо и приказ. Три дни яли, пили и се веселили. На тържеството една възрастна дама се доближила до принцесата и дискретно я попитала:
- Извинете, наистина ли сте на 116 години?
- Ами... да! - малко объркана отговорила принцесата.
- Бихте ли ми казали при кой пластичен хирург ходите?

ПРИКАЗКА ЗА ЛЕКА НОЩ........
18 ДЕКЕМВРИ 2010

История за някаква Снежанка
Живели някога в едно далечно царство цар и царица, които си нямали деца.
В един студен, зимен ден царицата си седяла на трона пред телевизора и бродирала гоблен, когато внезапно убола пръста си и стреснато се загледала в червената капка кръв, която се появила на него. „Ех, - помислила си тя, - ако можех да имам дете с кожа бяла като снега, с устни – алени като кръвта и коси – черни като абанос, щях да бъда много щастлива!”. Тази мисъл била породена не от друго, а от конкурса „Мис Свят”, който царицата гледала в този момент по телевизията. Тя затова всъщност се и убола…
Както си пожелала, тъй и станало. На следващата година царицата родила точно такова момиченце, което кръстили Снежанка, но за съжаление не могла да му се порадва, защото скоро след това починала.
Не след дълго царят се оженил повторно. Новата царица била голяма красавица – четвърти пореден път печелела титлата „Мис Свят” и много се гордеела с това. Имала си едно вълшебно огледало и всеки ден заставала пред него и оглеждайки се самодоволно питала:
„Огледалце, огледалце я кажи,
огледалце, огледалце не лъжи –
има ли по цялата Земя
друга, с мойта красота?”
И огледалото неизменно отговаряло:
„Ти, царице, на Земята
нямаш равна в красотата!”

Минали години. Снежанка пораснала и се превърнала в невероятна хубавица – с кожа бяла като сняг, с устни – червени като кръв и коси – черни като абанос. Царицата започнала да се дразни от очертаващата се конкуренция, защото се страхувала, че Снежанка ще й грабне короната /на следващия конкурс!/. И макар че Снежанка всъщност била много скромна и послушна тинейджърка, царицата решила за всеки случай да се отърве от нея като я изпрати да държи матура, за да й смачка самочувствието. Много зла била тази мащеха!
Ловецът обаче, който трябвало да свърши мръсната работа, /т. е. да заведе девойката в местното училище/, се смилил над нея и я оставил да избяга в гората. Така Снежанка се спасила от очертаващият се резил. Лутала се изплашената девойка часове наред в тъмната, страшна гора, докато накрая, по мръкнало, се добрала до една малка, спретната къщичка насред гората. В тази къщичка живеели седемте джуджета, които в момента не си били у дома. Снежанка побутнала вратата и влязла в дома на джуджетата и след като хапнала малко от това, което намерила на масата, легнала да си почине и заспала.
Не след дълго джуджетата се прибрали от работа. Веднага щом влезли в дома си разбрали, че някой е бил вътре. Застанали до масата, подредена със седем чинийки, седем вилички, седем лъжички и седем чашки и се затюхкали:
- Кой ми е ял с виличката? – попитало сърдито първото джудже.
- Кой ми е пил от чашката? – възмутило се второто.
- Кой ми е сядал на столчето? – тропнало с крак третото.
- Кой…
- Никой нищо да не пипа! – чул се строг глас зад гърба им и джуджетата като по команда се обърнали назад. Пред очите им стоял дребен, рижав мъж, облечен в черен костюм.
- Ти пък кой си? – изненадано попитало четвъртото джудже.
- Аз съм Хорейшийо.
- Кой?
- „От местопрестъплението. Ню Йорк”.
- О! – разбиращо поклатило глава петото джудже. – Объркал си приказката, инспекторе! Тук няма извършено престъпление!
- Всички така казват!
- Ей, елате тук! – провикнало се шестото джудже и всички бързо изтичали в спалнята, където имало седем креватчета и в най-голямото от тях сладко спяла Снежанка. Джуджетата наобиколили любопитно леглото.
- Това ли е жертвата? – надникнал над главите им инспекторът, но преди някой да му отговори, девойката отворила очи и се огледала стреснато.
- Коя си ти? – попитало седмото джудже.
- Аз съм Снежанка! – отговорила тя и им разказала своята история. Джуджетата много се развълнували от разказа й и й предложили да остане да живее при тях и да се грижи за домакинството им. /Горките, не знаели какво е тинейджър да ти върши домакинска работа!/.
- Добре! – плеснал с ръце мъжът с черния костюм. – Явно всичко тук е наред. Аз ще тръгвам. Извикайте ме, като се появи жертва!
И инспекторът изчезнал така неочаквано, както се и появил. А Снежанка заживяла при джуджетата…

Дните минавали, Снежанка растяла и ставала все по-красива и по-красива, докато един ден лошото се случило – вълшебното огледало на царицата-мащеха, при поредното задаване на въпроса коя е най-красива на света, обявило:
„Ти, царице, си дарена
с извънредна красота,
но Снежанка вече стана
най-красива на света!”
Царицата побесняла и започнала да обмисля начин да се отърве от девойката. Дегизирала се като старица, взела една кошница с разни панделки и коланчета и отишла в къщата на джуджетата. Почукала на вратата и Снежанка й отворила.
- Здравей, девойко! – казала старицата. – Искаш ли да си купиш красива панделка или модерно коланче?
Снежанка се поколебала, но като видяла коланчетата не издържала, бръкнала в кошницата и започнала да ги разглежда.
- Това е много актуално – обяснявала старата жена. – „Пиер Карден”. А този…. да, този е много модерен в момента. Него ли избираш? Добре! Дай да ти го сложа!
Царицата-мащеха обвила колана около талията на Снежанка и го стегнала с все сила, докато девойката останала без дъх и се строполила бездиханна на земята.
Вечерта джуджетата се прибрали и намерили Снежанка, паднала на прага на къщата. Засуетили се около нея, докато накрая видели колана и го срязали, при което девойката отново започнала да диша и се събудила. Разпитали я какво се е случило и тя всичко им разказала. Джуджетата й се скарали и й забранили да отваря вратата на непознати. / Голяма грешка! Да забраниш нещо на тинейджър, значи да го накараш да направи точно това./ Колко малко разбирали джуджетата от психиката на девойка в пубертета си проличало и при второто идване на мащехата, когато Снежанка пак се излъгала и си купила гребен; и при третото идване, което се оказало и последно, тъй като Снежанка се изкушила да отхапе от отровната ябълка, която й дала старицата. / За да бъдем честни , трябва да уточним, че третия път девойката сигурно щяла да се съобрази със заповедта на джуджетата, но понеже била на диета заради предстоящия бал, не могла да издържи на глада и изкушението, та затова приела ябълката./
Този път обаче, когато джуджетата се прибрали и намерили девойката просната на земята, не могли да открият какво й има и да й помогнат. Пренесли тялото й на леглото, наобиколили я и жално заплакали.
- Взехте ли кръв за изследвания? – неочаквано проехтял скептичен глас зад гърба им и джуджетата стреснато се обърнали. Видели висок, слаб мъж с черно кожено яке и бастун в ръка.
- А?! Ти не си Хорейшийо! – възкликнало изненадано седмото джудже.
- Не съм! – отговорил мъжът. – Аз съм доктор Хаус.
- Е, не! – тропнало с крак първото джудже. – Това вече не се търпи! Само идват разни навлеци тук! Ти пък за какво си дошъл сега?
- Трябва да сложа диагноза, че като гледам сте изтървали пациентката.
- Няма пациентка. Снежанка е мъртва! – подсмърчайки, възразило второто джудже.
- Е, съжалявам тогава! Явно съм закъснял! – разперил примирено ръце мъжът и закуцукал към вратата.
Джуджетата сложили Снежанка в един стъклен ковчег и я занесли на специално място в гората, където да могат да я посещават често.

Минали много дни.
Един ден през гората преминал местният принц, който видял ковчега на Снежанка и като я погледнал се влюбил в нея. Толкова се влюбил, че пожелал да я вземе със себе си. Джуджетата първо не искали да я дадат, но после отстъпили пред молбите на младежа и му разрешили да отнесе Снежанка със себе си. Заповядал принцът на четиримата си бодигарда да вдигнат ковчега и да го занесат в замъка. По пътя единият от носачите, който сутринта не си бил изпил хранителните добавки, се спънал и за малко да изпусне ковчега. Принцът много се ядосал.
- Слабак такъв! – креснал гневно той. – От утре искам да блъскаш по шест часа във фитнес залата, докато не вдигнеш 200 кг от лежанка!
В този миг обаче капакът на ковчега се отворил и Снежанка се изправила. Принцът без малко да припадне – първо от страх, после от радост, че любимата му се съживила. А най-радостен от всички бил бодигардът, който се спънал, защото точно предизвиканото от него разтърсване принудило Снежанка да изплюе отровното парче ябълка, което стояло в устата й. Така тя се съживила, а принцът отменил наказанието на бодигарда.
Отишли всички в замъка, където Снежанка и принцът се оженили и заживели щастливо. Джуджетата също присъствали на сватбата, а и след това били чести гости в замъка. А царицата-мащеха… Е, царицата си счупила от яд вълшебното огледало, защото Снежанка спечелила следващия конкурс „Мисис Свят”…

ПРИКАЗКА ЗА ЛЕКА НОЩ........
10 ОКТОМВРИ 2010

Лицата
Някога, преди много години, в едно царство нещата тръгнали наопаки. По неизвестни причини, хората в него започнали, да странят един от друг. Гледали се с подозрение и все намирали повод да се карат.
Владетелят на царството дълго не забелязвал нищо, но един ден и това се случило. Потърсил причината, но не я открил. Поискал помощ от съветниците си, но и те не намерили причината.
Тогава един стар човек, предложил да попитат Магьосникът с хилядата лица. Всички били чували за него, но малцина го били виждали. Никой не знаел годините му, но от векове хората отивали при него, с най-важните и трудни въпроси.
Живеел в пещера, в една далечна планина и пътят до там бил дълъг и опасен. Малцина от тръгналите стигали и се завръщали. Пътят минавал през зловещи места, пълни със духове и свирепи зверове. Пресичал бурни реки и се губел по тесни планински пътеки, където всяка крачка встрани, била последна.
Стигнел ли човек до пещерата, го очаквало ново предизвикателство. Трябвало да влезе в нея и да върви с часове, в непрогледна тъмнина, воден единствено от тънко копринено въже.
Всички се страхували от Магьосника, но знаели, че съветът му винаги е верен. Затова, когато някой изчерпел всички други възможности, тръгвал по пътят към пещерата му. Ако се върнел, носел решението със себе си.
Наричали го Магьосникът с хилядата лица, защото никой не знаел, как всъщност изглежда. Всеки, който се върнел го описвал различно. Според един бил могъщ и страшен воин, според други безгрижен съзерцател. Някои казвали, че е благ и искрен човек, а други го сравнявали със дявола.
Никой не знаел, защо се явявал с толкова лица, но за съветите му били единодушни. Винаги били верни и на място.
Царят веднага разпоредил да пратят пратеници, за да поискат съвет, но другите му напомнили, че Магьосникът, давал съвети само на тези, които лично зададат въпросите си.
Нямало друг начин и Царят потеглил на път. Тръгнал сам, както се изисквало. Вървял от сутрин до здрач, докато краката му не спирали сами от умора. Нощувал под звездното небе, покрит единствено с плащът си и много пъти на нощ се будел от страшни непознати звуци. Дрехите му се превърнали в дрипи, тялото му се покрило с рани, очите подпухнали от недоспиване, но един ден стигнал до пещерата. Не спрял да почине, а влязъл следвайки въжето, надявайки се този ад да свърши.
След час стигнал до осветено от лоена свещ място. Срещу себе си видял един много стар и грозен човек. Това бил Магьосникът.
Погледнал той към Царя, после махнал с ръка и го отпратил:
-Върви си! Днес съм уморен и не мога да дам съвет на никого. Ела утре сутрин.
Царят се слисал, но после намерил обратният път и прекарал нощта до входа на пещерата. Още с първите лъчи на слънцето, отново се запътил към Магьосникът. Когато стигнал до познатото място, видял, че Магьосникът нервно ръкомаха с ръце. Лицето му било различно на него било изписана нервност и нетърпение.
-Върви си и днес! Имам много неща да върша, а резултатът е важен. Не мога да ти дам съвет днес! Ела утре пак.
Царят навел глава и отново прекарал нощта, пред пещерата. На следващата сутрин се събудил, премръзнал и го обхванал гняв. Втурнал се в пещерата и още от входът и извикал:
-Е, стига толкова! Днес искам да ми дадеш съвет. Не съм бил толкова път, за да се подиграва с мен, някакъв клоун с много лица.
Срещу него, обаче се изправил един гневен великан, чийто поглед го спрял на място.
Царят уплашен се проснал по очи и замолил за милост.
-Стани и замълчи!- чул се глас.- Зная за какво си дошъл. Не търси причината за разногласията. Хората винаги ще се карат помежду си. Ако намериш, обаче обща цел и успееш да ги накараш, да започнат заедно, те сами ще намерят общ език.
-Но, Магьоснико, вместо решение, ти ми поставяш, по-сложна задача. Криеш се зад, многото си лица и се подиграваш с мене.
-Лицето ми е само едно.-отговорил Магьосникът.- Това, което всеки пристъпил този праг, вижда е собственото си отражение в старо огледало. На светло всеки вижда това, което иска, но тук вижда истинското си лице. Върви и по обратният път ще намериш решението. Вече научи, че ако искаш много да направиш нещо, нищо не може да ти попречи.

ПРИКАЗКА ЗА ЛЕКА НОЩ........
3 ОКТОМВРИ 2010

ИМАШ ЛИ МАЗЕ ?

Дядо ми казваше, че е недопустимо човек, който не може сам да си приготви закуска, да бъде оставен да се занимава с каквото и да било друго на планетата. Доброто начало е важно, а закуските са просто нещо и изискват минимални усилия. Точно 6 минути и тридесет и четири секунди му отнемаха, за да приготви рохко сварено яйде, две препечени филийки и няколко парчета силно цвъркаща сланина, опържена в собствена мазнина. Не съм го виждал да сяда на масата за закуска без сланина. Намираше това за израз на стил. Самият аз държа винаги да има сланина в хладилника ми, въпреки че никак не обичам. Накрая винаги я изхвърлям и купувам нова. Освен това винаги закусвам. Дори в дните, когато ми се иска нещата никога, никога, никога да не се променят. Да нямат добро начало И да нямат добър край.

Излязох за мляко и хляб. Навън беше минус 4 градуса. Взех си шапката с пискюл. Когато се върнех, щях да установя, че всъщност ми се закусва чай със сладко от дребни горски ягоди. Така се случва почти всяка сутрин. Дребните горски ягоди придават цвят на дни, в които слънцето упорито отказва да се покаже. Когато погледнех през прозореца, можех да различа няколко вида сиво, плюс не особено елегантното бельо на съседката отсреща в наситено розово. Тя е пълничка жена на средна възраст, която обожава всяка вечер, излизайки от банята, да се разхожда из цялата къща пред едва дръпнати пердета. Не харесвам розово. Предпочитам ярко червено. И ягоди. Имат аромат на пролетно утро и мокри поляни. Утешително е.

Листът беше залепен на стълб на улица „Леда” 5, точно срещу една метална кофа за боклук, омазана с черен въглен. На стълба едва се държеше табела с реклама на фризьорски салон, в който предлагаха подстригване само за 5 лева. Беше писмо ДО НАЙ-ДОБРИЯ ЧОВЕК НА СВЕТА. Съдържанието беше следното:

—
Здравей.
Пиша ти защото се чувствам безумно сам. Очаквах, че рано или късно ще полудея и няма да има значение, но това все не се случва. Не знам защо. Възможно ли е някак да съм изчезнал, но да не съм го разбрал?
Живея близо до парка. Излизам на разходка всеки ден в шест. Понякога седя на пейките. Правя го от 18 години.
Моля, донеси бисквити. Шоколадови.
Благодаря.
—

Нямаше име. Нямаше снимка. Нямаше пръстов отпечатък, нито можех да чуя крясък, който да ми подскаже, че някой спешно се нуждае да го спася. Подминах. После се върнах. Огледах внимателно листа и го откъснах. Прибрах парченцето в джоба си и добре го изпомачках, докато го набутам надълбоко. Повървях още малко. Носът ми беше опасно близо до точката на замръзване. На прибиране махнах на друга съседка и благодарих на късмета си, че носи големи торби в двете си ръце. Иначе не бих я поздравил. Не съм виждал друг да върви така, без да помръдва ръце. Стоят си плътно долепени до тялото й независимо дали бърза или не. Когато я видя без торби или пакети в ръцете, се правя че не съм я забелязал или се обръщам и свивам по друга улица. Неподвижността ме ужасява.

Бележката не беше нищо особено, но раздвижи досадата, обхванала целия свят. Помагаше да не мисля за Соня, нито за това колко ми липсва. Прекарвах толкова време в усилия да не мисля за нея, че напоследък това беше основното ми занимание. Освен това ядях сладко от ягоди и пушех по 8 цигари на ден. Критичен минимум. Цигарите правеха кратки времеви дупки в деня ми и ме караха да мисля още повече за Соня. Затова се опитвах да ги намалявам. Беше нездравословно.

Така казваше и дядо ми. Нездравословно. Той пушеше като комин и събираше фасовете. Когато бях малък, ходехме да садим картофи заедно. Винаги имаше достатъчно фасове, които да заровим с картофите. Фасовете разгонват къртиците. Тогава си представях как както са се втурнали към някой картоф, къртиците внезапно усещат цигарената миризма и пред тях се отварят времеви дупки, които ги всмукват. Точно както моите времеви дупки се пълнят неконтролируемо с мисли за Соня. Всмукват. Та, къртиците не успяват да спрат навреме, шмугват се и изчезват. Като пропадане. Не си представях къде отиваха, след като се шмугнеха в дупките, но едва ли им харесваше особено. Малко се тревожех за тях. Затова понякога питах дядо дали не смята, че хората би трябвало да бъдат по-добри към къртиците.

- Разбира се. – отвръщаше, и не пропускаше да добави. – Къртиците също трябва да бъдат по-добри с хората.

Започваше да се смее и дави от цигарения дим. Веднъж попитах дали не смята, че хората би трябвало да бъдат по-добри едни с други.

- Безусловно. – отвърна.

Дори било изключително важно да е така.

- „Безусловно” означава на всяка цена, нали?
- Означава „разбира се, че да”.

Трудно ми е да съм добър. Да съм добър с всички? Как бихте могли да искате подобно нещо от когото и да било? Не е реално. Може би би било достатъчно да си любезен. Вероятно дори къртиците биха могли да бъдат любезни. Любезността помага да прикрием онова в нас, което е обществено опасно. Любезността помага на останалите да смятат, че сме безопасни. Това ги успокоява. Затова са в състояние да заспиват вечер. Иначе биха живели в непрекъснат стрес от това какво може да им се случи. Представяте ли си свят, в който никой никога не заспива? Всички ще превърнат мазетата си в хранилища за несънувани сънища и когато се чувстват много уплашени, ще слизат там, за да си почиват.

Веднъж, докато си вървях, човекът пред мен се обърна и изрита лежащото на тротоара куче. Кучето не правеше нищо, нито се готвеше да направи. Човекът продължи да върви и продължи да изглежда съвсем безопасен. Колкото беше преди. Какво, ако този човек седеше на автобусната седалка до вас, на съседната маса в кафенето, на задния ред в киното? Как бихте го познали? Трябва ли ви?

Направих си чай. Извадих писмото върху масата и се съсредоточих върху текста. Буквите бяха изписани с черен маркер, на ръка. Старателно. Калиграфско. Окапах бележката с малко сладко. Червеното размазано върху „безумно” щеше да ми избоде очите. Опитах да го замажа, но не се получи.

Не знаех много за добротата. И не бях „най-добрият човек на света”. Определено. Това беше ок обаче, защото бях сигурен, че този който е написал бележката, не я е адресирал до някой конкретен. По-скоро му се е искало да вярва, че такъв човек съществува. И му се е приискало ако го има, да се запознае с него. Това е толкова нормално! Ако наистина има най-добър човек на света, вероятно би му станало хубаво да намери такава бележка, в която някой иска да се видят и да ядат бисквити заедно.

На погребението на дядо ми джобовете ми бяха натъпкани с надробени бисквити и сладки, които бях прибрал без да ме видят сутринта. Задигнах и няколко фаса. Дядо ми непрекъснато вършеше нещо, не заставаше на едно място, а когато почина го видях така ужасно неподвижен, че ме стресна. Прииска ми се да имам мазе, в което да сляза и малко да си почина. Не можех да преглътна нищо цял ден, така че нямах намерение да ям бисквитите веднага. Взех ги, защото знаех, че вечерта няма да успея да заспя. Щях да стоя и да чакам светът да свърши, защото знаех, че това се случва когато някой, когото обичаш, си отиде. Човек огладнява, когато чака светът да свърши и трябваше да бъда подготвен. Стоях пред дупката и не мислех за добротата, а само за всмукванията. Всички хвърлиха пръст. Аз хвърлих фасовете. Изгледаха ме гадно, но не ми пукаше. Чичо ми се съдра да реве и да ми дудне какво съм непочтително говедо. Чичо ми никога не е садил картофи.

Дълго вярвах, че съм писател. Наистина. Само един мой разказ някога е публикуван. Идеята ми хрумна, когато чичо ми започна да реве на онова погребение, сякаш целият свят се е сринал и никога няма да се построи отново. В разказа се говори за двама души, които са абсолютно подходящи един за друг. Не като сродни души, като две половинки на едно цяло или други подобни лигавщини. Между тях има нещо повече. Голямо. Неизмеримо. Не знам как се описват такива неща. Тогава също не знаех. Все едно, те непрекъснато се разминават. Винаги има нещо недоразбрано, срещат се и се отблъскват, събират се, но в крайна сметка винаги се разделят. Очевидно има нещо, което ги държи далече един от друг, но не могат да разберат какво е. Никой не може. Всичко е едно голямо мъчение, защото не могат да бъдат с никой друг, а не могат да бъдат и заедно. Та, нещата са наред по някакъв начин до момента, в който не решават да се разделят завинаги. Такова решение е трудно за спазване, но и двамата са твърдо решени и няма връщане. И толкова. Разделят се. И не се случва нищо. Не пропадат земни пластове, няма цунами, нито изригват вулкани, макар че в един истински свят това непременно би станало. В моя разказ не се случва нищо и всички са някак изненадани.

Разбира се, това е само на повърхността, понеже повечето необикновени неща винаги са на повърхността. Оказва се, че тяхното нещастие е малката капчица, която прелива от чашата и потапя целият свят в сълзи. Без обяснение. Без никаква причина, в рамките на три дни и половина абсолютно всички хора по света не могат да спрат да плачат. Никой не разбира защо, но тъгата е твърде силна за да бъде контролирана и всички просто плачат. Сълзи, когато се събуждат, когато отиват, за да си купят вестник, сълзи капещи в чая им докато закусват, сълзи на рождения ден, сълзи за обяд, сълзи когато слънцето се скрива, докато сънуват, докато пишат, докато чистят паяжините в мазетата си или пият кафе на път за работа. Въобще сълзи до втръсване. Мислех да кръстя разказа „Когато светът съвсем откачи” или нещо подобно. Накрая го оставих без заглавие.

Години след погребението с чичо говорихме и той опита да ми втълпи, че човек непрекъснато върви към смъртта си. Целенасочено. Сляпо. Това била целта. Не знаеше какво се случва, когато стигне до нея, освен очевидното. Попитах как си го представя.

- Като пропадане.

Попитах дали не му се струва, че човек всъщност върви към по-безопасно съществуване. Защото, какво по-безопасно от това да си минал през една смърт и да бъде „после”? Казах му да поеме дълбоко въздух и да се научи да бъде любезен. Беше единственото, което можех да му кажа в оня момент. Не мисля, че ме разбра. Беше уплашен.

На другия ден взех бисквити и отидох в парка. Сметнах, че когато човек се чувства „безумно сам”, това вероятно означава и че е уплашен и наистина има нужда от шоколадови бисквити. Като децата, когато останат сами в тъмното и им е нужно да се занимават с нещо, за да не мислят за страшното. Някои от тях броят овце. Седнах на една пейка и оставих бисквитите до себе си. Нямаше никого, така че отворих единия пакет и започнах да мисля за Соня, докато ронех трохи из целия си скут.

Защо си тръгна? Не знам. Може би, защото не спирах да говоря за картофи, да я будя нощем за да се уверя, че всичко е наред, да сънувам, да търся, да очаквам опасности. Някои броят овце. Аз броях важни неща. Можех да преброя колко пъти някой е казал „не знам” или „съжалявам”, колко пъти е въздъхнал, колко пъти се е усмихнал. Понякога правех забележки, че са казни твърде малко „моля” и „благодаря”. „Искам” се казваше особено често, макар че понякога беше хубаво, а друг път не. Понякога не казваха разни неща, но можех да разбера, че си ги мислят. Не бях сигурен дали трябваше да броя такива случаи или не. Веднъж чух някой да казва „сладки като боровинкови нощи”. Не разбрах какво има предвид, но ми хареса и го запомних. Не съм чувал това отново. Ако го чуя непременно ще запомня, че това е за втори път. Ще запомня и ако видя, че някой си го мисли.

После нещата станаха неконтролируеми, защото ми стана ужасно трудно да понасям хората да си тръгват. Успявах да запомня хиляди „здравей”, дори такива, казани през зъби. Изтривах всяко „довиждане’. Карах всички по няколко пъти да обещават, че ще се върнат, когато напускаха масата по време на вечеря. Дори в онези случаи, когато просто отиваха да си вземат салфетка или да донесат още хляб. Когато опитвах се да се овладея с мълчание, се оказваше, че мълча почти през цялото време. Когато говорех, дори със Соня, автоматично превключвах на „вие”. Стоях на разстояние, макар че „прегръщам” беше сред любимите ми думи. Хората го казват по-рядко отколкото казват „захар”.

- Защо се държиш по този начин? – питаше тя.
- Защото ти се държиш по този начин.

Трябваше ми дистанция. Съществата около мен бяха опасни. Не можех да се отърся. За да избегна, паниката станах любезен и това вече преля чашата. Станах прекалено любезен. Тя искаше да я обичам и я обичах. Искаше да й го показвам и й го показвах. Искаше да я разбирам. Разбирах я. Беше истинско мъчение.

Ронех бисквити. Към пейката не се приближи никой, дълго след като вече минаваше седем и тридесет. Започнах да фантазирам, че човекът с бележката е бил тук. Видял ме е, станало му е хубаво, но е решил да не се обажда. Може би беше „безумно сам”, защото не се беше научил да казва „прегръщам” толкова често, колкото казва „прах за пране”. Или колкото често казва „бисквити”, „балончета”, „контрол”, „пармезан”. Може би не трябваше да напише, че е „безумно сам”. Трябваше да свиква да казва „безумно” „сам”. Тогава ще му е по-лесно да казва например „безумно” „сладко” или „приятно” „сам”. Може би дори „безумно” „приятно”.
Възнамерявах да продължа да ходя в парка и един ден, когато той реши да се запознае с мен, да му задам куп въпроси. Липсва ли ти? Обичаш ли ягоди? Какво почувства, когато тя си тръгна? Можеш ли да стоиш на ръце? Усети ли, че нещо се случва за последен път в живота ти? Имаш ли шапка с пискюл? Имаш ли мазе? Какво е да си „безумно сам”?

Направих хиляди бележки със същия текст и ги разлепих навсякъде из града.

Някои хора броят овце. Аз броя важни неща. Всеки ден в шест минавам през някой парк и броя хората, които ядат бисквити. Много са. Наблюдавам как се усмихват, мълчат, оглеждат се, как просто седят, занесени, разочаровани, тихи, как се преодоляват и доближават някого. Слушам как говорят за времето, за новите си обувки, за фонтаните или за пътната обстановка. Споделят как пият кафето си, каква книга четат в момента или кой е любимият им цвят. Докосват. Казват „захар” по-често от ”прегръщам”. Понякога не казват нищо, но се връщат на другия ден.

Знам, че когато се прибера, ще да установя, че ми се закусва чай със сладко от дребни горски ягоди. Знам, че Соня няма да се върне. Знам. Броя „съжалявам”, но не мога да се науча да го изричам. Чакам да чуя отново как някой казва „сладки като боровинкови нощи”. Уча се да казвам ‘прегръщам”. Също и „ела”. Изтръпвам всеки път, когато видя някой да носи пакетче бисквити. Знам, че, вероятно би ти станало хубаво да намериш бележка, в която някой иска да те види и да ядете бисквити заедно.

Имаш ли мазе?

ВЕЧЕРНА ПРИКАЗКА ........
12 ЮЛИ 2010

Историята за чудното изкуство на един котарак

Притча

Имало едно време един майстор на сабя на име Шокен. В неговата къща, един огромен плъх вършел хиляди бели. Той тичал из нея дори посред бял ден. Един ден господарят на къщата затворил своя котарак в стаята, където се намирал плъха, за да може той да го хване. Но плъхът скочил на главата на котарака и го ухапал толкова жестоко, че той избягал, мяукайки силно. Тогава господарят на къщата намерил няколко съседски котарака, известни като много способни, и ги пуснал в стаята. Плъхът стоял притаен в един ъгъл и щом го наближавал някой котарак, той скачал върху него, захапвал го и го принуждавал да избяга. Плъхът изглеждал толкова страшен, че всички котараци се страхували да го атакуват. Силно разгневен, господарят започнал сам да преследва плъха, за да го убие. Но животното било толкова опитно, че убягвало всички негови удари и той не можел да го настигне.

Докато го гонил, господарят разцепил на две няколко врати, маси и прегради. Но плъхът все скачал във въздуха, бърз като светкавица, той ловко избягвал всички атаки на господаря. Накрая той скочил върху лицето му и го ухапал. Облян в пот, господарят повикал своя слуга и му казал:

- Говори се, че на шест или седем мили оттук живее най-силният котарак на света. Намери го и го доведи!

Слугата довел котарака. Той сякаш не се различавал от другите и не изглеждал нито особено интелигентен, нито особено жив. Майсторът на сабя не очаквал от него кой знае какво. Все пак той отворил вратата и го пуснал в стаята, където се намирал плъхът. Бавно, спокойно котаракът влязъл, като че ли нищо необикновено не го очаквало. Но изведнъж плъхът се разтреперил от ужас, после се притаил. Котаракът просто се приближил с бавни стъпки, хванал плъха със зъбите си и го отнесъл.

Вечерта, победените от плъха котараци, се събрали в къщата на Шокен. Те почтително предложили почетното място на Стария котарак, като коленичили пред него и казали смирено:

- Ние минаваме всички за добри ловци. Ние се тренирахме, подострихме ноктите си, за да победим всички видове плъхове и дори кученцата и змиите. Никога не бяхме помисляли, че може да съществува толкова силен плъх. Но чрез какво изкуство, господарю, вие толкова лесно го победихте? Не крийте вашия метод и ни покажете тайната си.

Старият котарак започнал да се смее и казал:

— Вие, млади котараци, несъмнено сте много силни. Но не познавате Верния път. Ето защо победата ви се изплъзва, когато срещнете нещо неочаквано. Но разкажете ми най-напред как сте се упражнявали?

Тогава един черен (първият) котарак се приближил и казал:

— Аз произхождам от една известен в лова на плъхове фамилия. Така че реших да вървя по този път. Мога да прескачам препятствия, високи два метра, да се промъквам през нищожна дупка, където само един плъх е способен да мине. От малък съм се упражнявал на всички акробатични умения. Дори полубуден и току-що идващ в съзнание, ако видя плъх да пробягва по една греда - хващам го за миг. Но този плъх беше по-силен и аз претърпях най-ужасното поражение през живота си. Срамувам се.

Старият казал:

— Това, на което си се упражнявал, е било само техника на сръчност, ти си тренирал само тялото си. Твоето съзнание е заето от въпроса: "Как да победя?" Така ти си зает още да преследваш целта. Когато старите учители преподаваха техниката, те го правеха, за да покажат едната страна на пътя. Тяхната техника беше обикновена, но тя съдържаше най-високата истина. Днешният свят се занимава само с техниката. Така бяха открити много неща, отговарящи на формулата: "Ако се прави това. то се случва онова". Но какъв е резултатът? Единствено сръчност. И като бе пожертван традиционният път, посредством интелигентността и състезателния дух, се стигна до изчерпването на техниката. Сега напредъкът е невъзможен. Винаги е така, когато се мисли само за това и като се използва единствено интелектът. Умът наистина е функция на съзнанието, но ако той не стои на Пътя и не цели единствено умението, той става началото на грешката и това, което постига, е нещо лошо. Така че, иди си и се упражнявай по верния начин.

Тогава един голям котарак, нашарен като тигър (вторият котарак), се приближил и казал:

- Изкуството на воина според мен зависи от духа. Така че, аз се упражнявах непрекъснато в това умение. Струва ми се, че моят дух е твърд като стомана, свободен и зареден с духа "Ки", който изпълва Небето и земята (Мен Дзъ). Когато видя неприятеля, този всемогъщ дух го омагьосва и победата предварително е спечелена от мен. Аз просто се приближавам, настройвам се в "тон" с неприятеля, хипнотизирам го и го насочвам накъдето си искам - наляво или надясно, предвиждам всичките му отклонения. Никак не се занимавам със самата техника. Тя се получава от само себе си. Ако един плъх тича по греда, аз го гледам втренчено и той вече пада в ноктите ми. Но този тайнствен плъх идва безформен и си отива без следа. Какво означава това, не знам. Старият котарак отговорил:

- Това, в което си упорствал, наистина е ефектът, произведен от голямата сила, която изпълва Небето и земята. Но това, което си придобил от нея, е само психическа енергия, а не това, което идва от Доброто, това, което заслужава името "добро". Самият факт, че съществува съзнанието за силата, с която ти искаш да победиш, работи вече срещу твоята победа. Твоето "аз" играе роля. Ако това на противника е по-силно, какво става? Ако искаш да победиш противника си чрез превъзходството на твоята сила, той ще ти противопостави своята. Нима си представяш, че единствено ти си силен, а всички други — слаби? Как трябва да се държи човек, ако съществува нещо, невъзможно да бъде победено, с най-голямата воля на света, чрез превъзходството на своята собствена сила? - Ето въпроса! Това, което ти чувствуваш в себе си като "свободно" и "твърдо като стомана", "изпълващо Небето и земята", не е голямата сила, а само нейното отражение в теб. Това е твоето собствено съзнание (дух). А това значи просто, сянката на големия дух. Без съмнения, тя представя себе си за голямата обширна енергия. В действителност това е нещо съвсем друго. Съзнанието, за което говори Мен Дзъ, е силно, защото то е осветено непрекъснато от една голяма яснота. Твоето съзнание придобива своята сила само в определени условия. Твоята сила и тази, за която говори Мен Дзъ, имат различни източници, така че ефектът им е различен. Те са толкова различни, колкото вечното течение на една река и бързият прилив, който приижда за една нощ. Тогава, какво съзнание е нужно да имаш, когато си изправен пред нещо, непобедимо от каквато и да било случайна духовна сила? Това е въпросът. Една поговорка казва:

"Плъхът, който е в смъртна опасност, се хвърля дори върху котката. " Ако врагът е в смъртна опасност, той вече от нищо не се плаши. Той забравя живота си, нещастието си, себе си, той е свободен от победата или поражението. Той няма вече никакво намерение да осигури съществуването си. Затова волята му е от стомана. Как да триумфираш над него с някаква духовна сила, която си придобил за себе си?

Тогава един стар сив котарак (третият котарак) се приближил и казал:

— Да, наистина вие имате право. Психическата сила, колкото и да е силна, има собствена форма. Това, което има форма, дори и съвсем малка, може да се хване. Ето защо аз отдавна упражнявах душата си (силата на сърцето). Аз не практикувам силата, която превъзхожда духовно врага, както вторият котарак. Аз също така не се бия (както първият котарак). Аз се примирявам с моя противник, ставам едно с него и не му се противопоставям по никакъв начин. Ако той е по-силен от мен, аз просто отстъпвам и правя, общо взето, всичко, което той иска. Моето изкуство е подобно на "хващане на летящи камъчета с един развят плащ". Плъх, който иска да ме атакува, колкото и да е силен, не намира нищо, върху което да се хвърли, нищо, в което да забие ноктите си. Но днешният плъх просто не влизаше в играта ми. Той се приближаваше и отстъпваше неуловим като Бог. Никога не съм виждал подобно нещо.

Тогава Старият котарак казал:

- Това, което ти наричаш свързване, не идва от съществото. Това не е от голямата природа. Това е изкуствено свързване, трик. Така ти искаш съзнателно да се избавиш от агресивността на нападателя. Но той забелязва твоето намерение, понеже, макар и бегло, ти мислиш за това. Ако със съзнанието за това, ти се правиш на "помирителен", ти само хвърляш безредие в твоето съзнание, което е обърнато към атаката. Точността на твоя усет и на твоето действие, страдат от това. Всичко това, което ти правиш с едно съзнателно намерение, унищожава първичната вибрация, която скрито действува, на голямата Природа и спира протичането на нейното спонтанно движение. Откъде тогава ще дойде едно чудотворно действие? Когато не мислиш повече за нищо, не искаш, нито пък правиш нещо, а се оставяш - себе си и движението си, на вибрацията на съществото, само тогава ти нямаш вече уловима форма. Нищо не може да дойде срещу теб като противоформа и така няма вече никакъв неприятел, да може да ти устои.

Аз съвсем не мисля, че вашето обучение с напразно. Всичко и всяко нещо, може да бъде една част от Пътя. Техниката и Пътят могат да бъдат едно и също нещо. Тогава голямото Съзнание, "Всемогъщото" присъства, то се проявява и в действието на тялото. Силата на голямото съзнание (Ки) служи на личността на човека. Този, чието Ки е свободно, може да противостои независимо на какво точно и при това с безкрайна свобода. Ако твоето съзнание е обединено, дори и да не включваш никаква сила в битката, то няма да се пречупи нито от злато, нито от камък. Има само едно условие: дори най-малка следа от съзнание за себе си, не трябва да действува, иначе всичко се разваля.

Ако мислиш за това, дори за миг, всичко става изкуствено. Това не е причинено от съществото, а от първичната вибрация на тялото, което е застанало на Пътя. Тогава и противникът няма да бъде подчинен на твоята воля. Той ще може да ти устои. Тогава какъв метод или какво изкуство трябва да се използва? Когато ти си в определено състояние, освободен от всякакво съзнание, когато ти действуваш, без намерение, в съгласие с голямата Природа, само тогава ти си върху Верния път. Така че, остави всяко намерение, упражнявай се в отсъствие от намерение и остави нещата да бъдат вършени от Съществото. Този път е безкраен, неизчерпаем. — Старият котарак замълчал и добавил още нещо впечатляващо. - Не вярвайте, че ви казах за това най-висшето, което може да съществува. Преди известно време в съседното село живееше един стар котарак. Той спеше през целия ден. Нищо в него не изглеждаше като духовна сила. Той лежеше там като дърво. Никой не беше виждал плъх, хванат от него. Но там, където той беше, на мили разстояние не бяха намирали дори само един. И където и да се появеше или установяваше, нищо не се показваше. Аз го посетих един ден и го попитах как да се обясни това. Той не ми отговори. Зададох му още три пъти същия въпрос. Той остана безмълвен. Не защото отказваше да отговори: явно беше, че не знае какво да каже. Тогава аз разбрах - този, който знае, не говори. Този, който говори, не знае. Този котарак беше забравил всичко, себе си и всички неща около себе си. Той беше станал "нищо". Той беше достигнал най-високото състояние на отсъствие на намерение (четвъртият котарак). И тука можем да кажем: той беше намерил Божествения път на воин - да побеждаваш, без да убиваш. Аз съм още твърде далеч от него.

Шокен изслушал това като насън, приближил се, поздравил Стария котарак и казал:

- Вече дълго време упражнявам изкуството на сабята, но още не съм достигнал целта. Чух вашите мнения и мисля, че разбрах истинския смисъл на моя път. Все пак ви моля настойчиво, кажете ми още нещо за вашата тайна.

Тогава старият котарак заговорил:

— Как може да стане това? Аз съм само едно животно и плъхът е моята храна. Как бих могъл да зная нещо за човешките работи? Зная само това: смисълът на изкуството на сабята не е просто да победиш един враг. Това е едно изкуство, чрез което в определен момент се достига голяма яснота, Светлината на Принципа на смъртта и живота. Погълнат от всяка техническа практика, един истински воин би трябвало непрекъснато да се тренира в духовното упражнение на тази Яснота. Чрез това той трябва преди всичко да задълбочава изучаването на Принципа на съществото за смъртта и за живота, за същността на смъртта. Човекът, свободен от всичко, което отбива от Пътя, единствен ще достигне до голямата духовна светлина, но ще бъде далеч от центъра, най-вече от всяка определяща мисъл. Ако съществото е оставено без привързаности, освободено от "аза" (егото) и от всякакво нещо, то може, когато това е нужно, да се прояви напълно свободно. Но ако вашето сърце се привърже, дори бегло, към каквото и да било, съществото е затворник. От него се получава нещо установено в себе си. Ако то стане нещо установено, то тогава има също едно установено в себе си "аз" и нещо, което му се противопоставя. Тогава двама застават един срещу друг и се борят един срещу друг, за да просъществуват. Ако случаят е такъв, то чудотворните функции на съществото, способни да противостоят на всякаква промяна, са спрени. Клопката на смъртта се затваря отново, загубена е специфичната светлина на съществото. Как би било възможно в такова състояние да срещнеш неприятеля с точно поведение и да гледаш "победа и поражение" в лицето? Дори победата ще бъде случайност без връзка с истинското Изкуство на сабята.

Да бъдеш свободен от всякакво нещо, все пак не означава една празна празнота. Съществото в самото себе си няма собствена природа. То е зад всякаква форма, то не събира нищо в себе си. Ако човек спре или ако задържи каквото и да било, едва-едва и дори само за един миг, голямата сила остава прикрепена към него и равновесието на енергиите, които изтичат естествено от източниците, е изгубено. Ако съществото е задържано, толкова малко и от каквото и да било, то не е свободно, неговата енергия не се разпространява вече без препятствия в своята пълнота. Когато равновесието, което идва от съществото, е разбито в една или друга посока, неговата сила прелива или потокът е недостатъчен. Ако тя прелива, прекалено много енергия блика и вече не може да бъде спряна. Ако тя е недостатъчно, действието на съзнанието става слабо и неуловимо. В нужния момент, тя не е вече достатъчна да овладее положението. Това, което наричам да си свободен от нещата, не е нищо друго освен това: не взимайте нищо, не се опирайте на нищо, не определяйте нищо, тогава няма да има субект, нито обект. Без "аз" нито "противоаз". Ако нещо се случи, човек го посреща тъй както, че това е несъзнателно, и това не оставя никаква следа. В "Книга на промените" е казано: "Без действие, без движение, напълно спокойно. Това е единствения начин да се изразят съществото и Законът на нещата, вътрешността на всяко безсъзнание и накрая да станеш едно с Небето и земята." Този, който упражнява и разбира така Изкуството на сабята, е близо до истината на Пътя. Като чул това, Шокен попитал: _ Какво означава да няма нито "аз" нито "противоаз", без субект или обект? Котаракът отговорил:

— Когато и понеже има един "аз", има един неприятел. Нека не заставаме като "аз" и няма вече да има противник. Това, което наричаме така, е синоним на обратното. Докато нещата запазват някаква форма, те предполагат винаги една противоформа. Ако моето същество не се е установило в своя собствена форма, то няма също и противна противоформа. Щом няма нищо противостоящо, то няма също нищо, което да се представи срещу мен. Това ще рече, че няма нито "аз", нито "противо-аз". Ако човек се освободи напълно от притежанието на самия себе си, ако така той се освободи до дъното на душата си от всяко нещо, той се озовава в хармония със света, става едно с всички неща в голямата единност на цялото. Дори когато формата на противника се разпада, човек не осъзнава това. Не, че той вътрешно не си дава сметка, но той не се спира и съзнанието продължава да се движи свободно от всякакво ограничение. Неговото действие отвръща просто и свободно чрез съществото.

Ако нашето съзнание не е вече заето, нито развълнувано от нищо, светът такъв, какъвто той е, става напълно наш и едно с нас. Човек го приема тогава оттатък доброто и лошото, оттатък симпатията и антипатията. Без предразсъдъци, без да държи сметка за нищо. Всички противоположности, които ни се представят: печалба и загуба, добро и зло, радост или мъка, произхождат от нас. В цялата безбрежност на Небето и земята, следователно нищо не струва повече от нашата същност, усилието да бъда позната. Един древен поет казва: "Едно зрънце прах в окото и трите Вселени са вече прекалено тесни. Ако нищо не е важно за нас, и най-малкото легло ще ни стане вече твърде широко." Това означава: ако една прашинка влезе в окото ни, то не може вече да се отвори. Защото в него влиза нещо там, където може да се вижда добре, само ако нищо няма там. Това може да ни послужи за сравнение със съществото, което е Осветляваща светлина, свободна в себе си от всичко онова, което е "нещо". Но ако нещо заседне отпред, неговата способност не може да се прояви.

Един друг поет казва: "Ако човек е заобиколен от неприятели на брой сто хиляди, това, което той е сам по себе си като форма, е разрушено. Въпреки това, съществото е, и остава мое, колкото и да е силен неприятелят. Никой неприятел няма да влезе в него никога."

Конфуций казва: "Съществото, дори това на един беден човек, не може да бъде откраднато." Но ако съзнанието е в безпорядък, тогава нашето същество се обръща срещу нас.

Това е всичко, което мога да ви кажа. Слезте у себе си, променете се. Един Учител, никога не може повече от това да предаде нещо и да се опита да го обясни на ученика. Самият аз, единствено, мога да разпозная Истината и да я направя моя. Това се нарича интеграция (присъединяване към самия себе си). Истината минава от сърце на сърце. Гони с едно предаване по един неочакван път оттатък обучението и щастието. Това не означава да се противопоставяте на обучението на Майстора. Истината е, че и това също няма власт да предава самата истина. Дзен не е единствен в това отношение.

От духовните упражнения на старите майстори, възпитатели на душата, та до Изкуството, интеграцията (обединението) на самия себе си, е бил винаги основния център, който се е предавал от сърце на сърце, извън всякакъв традиционен метод. Смисълът на едно преподаване е само да подскаже търсенето на това, което всеки носи у себе си, без да го знае. Значи няма тайна, която Учителят да може да предаде на ученика. Да се преподава е лесно. Да се слуша също е лесно, но по трудното е да се осъзнае това, което е у самия тебе, да го откриеш и действително да го овладееш. Това се нарича да гледаш в своето собствено същество, да го съзерцаваш. Ако това ни се отдаде, ние имаме Сатори.

Това е голямото и велико Събуждане, вън от съня на илюзиите. Да се пробудиш, да гледаш в своето собствено същество, да усещаш самия себе си, всичко това е едно и също.

ПРИКАЗКА ЗА ЛЕКА НОЩ........
8 ЮЛИ 2010

Когато случайно имаш наистина лош ден и просто искаш да си го изкараш на някой, направи го но не на някой който познаваш а някой който не познаваш.

Всичко започна когато един ден си седях на бюрото и си спомних за телефонен разговор който трябваше да проведа а бях забравил. Намерих номера и позвъних. Вдигна мъж който каза:
- Ало?
- Здравейте, аз съм Крис. Мога ли да говоря с Робин Картър?
Неочаквано телефона ми беше затворен. Не можах да повярвам че някой може да бъде толкова груб. Намерих верния номер на Робин и и се обадих – бях разменил последните две цифри на номера. След като свърших разговора с нея отново набрах „грешния" номер. Когато някой от другата страна ми вдигна, аз извиках
- Ти си ГЪЗ!!! - и затворих.
Записах си номера с думичката „ГЪЗ" до него и го прибрах в чекмеджето на бюрото. На всеки няколко седмици когато плащах сметки или просто имах наистина лош ден аз звънех на този номер и крещях в слушалката „Ти си ГЪЗ!!!". Това винаги ме успокояваше. Когато програмата „Разбери кой звъни" се появи и в нашия район си замислих че моето терапевтично „Ти си ГЪЗ!!!" трябва да спре. Така че отново му се обадих и казах:
- Здравейте, аз съм Джон Смит от телефонната компания. Обаждам ви се за да разбера дали се интересувате от нашата програма „Разбери кой звъни".
- НЕ! – извика той и ми затвори. Веднага го набрах отново и му казах
- Защото си ГЪЗ!!!
...
Един ден бях до супермаркета чакайки да се освободи място за паркиране. Някакъв пич с черно БМВ ме изпревари и паркира на мястото за което търпеливо чаках. Натиснах клаксона и се разкрещях че аз чакам за това място. Идиота не ми обърна никакво внимание. Тогава забелязах табелката „Продава се" залепена на прозореца така че си преписах телефонния номер от нея. След няколко дни, точно след като звънях на първия „ГЪЗ"(сложил съм си номера му на бутоните за бързо набиране), си помислих че не е лоша идея да звънна на беемве гъза също.
- Ало, вие ли сте човека който продава черно БМВ?
- Да. Аз съм.
- Можете ли да ми кажете къде мога да видя колата?
- Разбира се. Аз живея на 1802 Запад, 34-та улица. Жълта къща и колата е паркирана точно отпред.
- Извенете, вашето име е?
- Казвам се Дон Бъргмайер. - отговори ми той.
- Дон, по кое време сте си вкъщи?
- Всеки ден след 17.00.
- Слушай Дон, мога ли да ти кажа нещо?
- Да?
- Дон, ти си ГЪЗ!!! - и затворих. Добавих номера му в бутоните за бързо набиране.
Сега, когато имам лош ден, имам и двама гъзове на които да звъня. След няколко месеца ми дойде идея. Звъннах на гъз N1:
- Aло? – попита той.
- Ти си ГЪЗ!!! – но не затворих.
- Още ли си тук? – попита той.
- Да, тук съм – казах аз.
- Спри да ми звъниш!! – изкрещя той.
- Нама пък! – изкрещях му и аз.
- Кой си ти? – проклинаше той
- Казвам се Дон Бъргмайер.
- Така ли? И къде живееш?
- 1802 Запад, 34-та улица, ГЪЗ ТАКЪВ! В жълта къща и черния ми баварец паркиран отпред.
- Ей сега идвам Дон. По добре почни да си пееш молитвите! – заплаши ме той.
- Мухаха! Като че ли ме е страх от теб ГЪЗ смотан!
След това звъннах на гъз N2:
- Aло? – каза той.
- Здрасти бе ГЪЗ сплескан – казах аз, отново без да затварям.
- Само да те намеря... – се развика той.
- И? – прекъснах го аз – Какво ще направиш?
- Ще те спукам от бой!
- Е, значи това е твоя шанс – казах аз – Ей сега идвам да видим!
След което затворих и незабавно се обадих в полицията и им казах че живея на 1802 Запад 34 улица, и в момента се прибирам за да убия моя любовник. След което звъннах в Новините на 9 канал за да ги уведомя че двама гейове се бият на 1802 Запад, 34-та улица. Бързо отидох до колата и тръгнах към 34-та улица. Там имаше двама задници които се пребиваха от бой пред 6 патрулки, полицейски хеликоптер и репортерски екип от новините!

Ето сега се чувствам добре. Управлението на гнева наистина работи!!!

ПРИКАЗКА ЗА ЛЕКА НОЩ........
7 ЮЛИ 2010

Превод от португалски: Здравка Найденова

- Какво искаш да правиш, когато пораснеш? - попитах едно дете, което ми се стори малко тъжно.
- Да тъгувам.
- А знаеш ли какво е „да тъгуваш”?
- Не, още не знам.

- Тогава, как можеш да искаш, щом не знаеш какво е тъга?
- Да искаш е по-старо от да тъгуваш.
- Точно така! Ти си много мъдър за възрастта си, но нищо…
- Един ден, ако ако е рекъл господ, ще бъда още по-мъдър.

- Тогава, слушай: помоли майка си да ти обясни това, което ще ти кажа. Един ден няма да има дни, нито нощи – всичко ще бъде еднакво. Освен това, Бог нито иска, нито желае. Започна ли вече да учиш вероучение, изповядвал ли си се?
- Да, започнах и вече се изповядах.
- Така не се говори с дете, на всичко отгоре свръх надарено!– каза майка му, която междувременно беше дошла.

- Има деца толкова преждевременно развити, че на двадесет и няколко години вече са сенилни.
- Къде?
- В литературата, в изобразителното изкуство, в политиката. Навсякъде.
- Дай боже да не е неговият случай…

- Дона Мария, не се заблуждавайте! Всемогъщият, всезнаещият или вездесъщият не може да има желания, въжделения, капризи. Той се радва на божествено безразличие. Но не спи, няма сънища, няма мечти, дори не изпитва тъга. Има нещо по-силно от желанието и въжделението там, където не се желае, нито се иска, а само се допуска един сладостно невъзможен копнеж: химерата, стремежът към нереалното, към това, което не безпокои, защото няма да се случи. Един неволен акт и ето ни сътворението на света. Едно първо изумление и ето ни религията. Така виждам аз тази история.

- Добре, не му мътете ума. Имам работа…
- Слушай внимателно. Майка ти е добър човек и добра майка, тя е мила жена. Но възрастта й е изхабила търпението. Именно затова сега ти обяснявам тези неща. Бог е всичко, което пожелаеш, но нищо, което можеш да си представиш. Де да знаехме по-малко за нашето въображение!

Творецът (използвам главна буква само заради теб!) е безименен, направил е всичко набързо, как да е. А после е забравил, загубил е интерес. Кой може да каже колко пъти се е преродил и като какъв и дали не ходи и днес, тук някъде, измежду нас и не се бунтува и роптае срещу небето?

Но неговият ропот навярно прилича на пръхтенето на някой овен, отлъчил се от стадото, който иска да предупреди света, че се е загубил, че не го чака нищо добро. И трепери от страх, предчувства някаква неясна опасност и пръхти още по-силно.

Как да разпознаем този непознат сред толкова уплашени, изненадани, екзалтирани гласове? Той, този непознат, някога е постъпвал като скотовъд или земеделец. Обичал е всичко, изпитвал е нежност гледайки сътвореното, наслаждавал се е на цветовете, на формите и на движенията, подскачал е и е викал от радост като дивак, търкалял се е по земята като магаре или като прасе в локва, но душата му винаги е оставала пречиста.

Обичал е сътвореното, защото е знаел, че е осъдено на унищожение от някаква болест или бедствие, също негови творения. Обичал го още повече, защото по някое време, „един ден” както казваш ти, е престанал да се различава от другите. И върху душата му са се спуснали мракът на познанието и агонията на ентусиазма. И във всички очи е забелязал загадката на отчуждението…

Изпитал е предварително тъгата по смъртта и по нещастието, по неизбежния край. Но не е могъл да устои на зова на душата си – да създава, да продължава да създава до сетни сили. После паднал в собствените си очи, както е станало и с Дявола - неговото любимо същество. Напуснала го е волята, изгубил е желание за каквото и да е. Изпаднал в нирвана… Знаеш ли какво е това?

- Знам много добре.
- … но и до днес се скита, изгубен сред нас, и се старае да се учи от добрите и от лошите. И неговият стон пронизва всички ни, когато страдаме или ликуваме заради нещо незначително.

Чуваме риданието му във вятъра, в шума на морето, в мученето на добитъка, накратко, в най-различни звуци и шумове, всички те, създадени от него. За това го обичаме (не всички го обичат или уважават, но Той така е пожелал), защото въпросният безименен и непознаваем живее в нас, умира и възкръсва във всяко същество, което се ражда и тъй нататък. Затова не казвай, никога не казвай „ако е рекъл господ”, защото отдавна Той не е господар на собствената си съдба.

С всеки и във всеки един от нас Той започва да учи азбуката, понякога се отказва, друг път продължава, но умира невеж като нас, макар да ненавижда невежеството на другите. Когато си тръгна, не тъгувай по нашия разговор, кажи на майка ти, че този човек е бил въплъщението на Христос или на някой друг, който ти хрумне, това е невинна лъжа, защото, повярвай ми, твоята майка вярва повече в теб отколкото в Бога, в Христос или в друг непознат.

Бъди щастлив в твоите тъги и копнежи, възпявай ги в Алфама*, в Порту или в Куимбра, и радвай с песента си всички сърца, жадни за фадото на тъгата. Един ден ще станеш местен бог, дори против угасналата воля на Бога, ако сърцето ти пожелае това. Блажени са, които казват „Направих всичко, което зависеше от мен”! И си лягат, и заспиват, и сънуват, че са господари на своята съдба.

Но има една подробност в този ужасен сън, по-голяма от живота, от съня и от смъртта… Забрави! Това не е за деца, нито за възрастни. Не е за никого. Помни само, че някой е бог само защото не иска нито желае.

Така ще ти е тъжно за всички, които не познават тази загадка, ще ти е мъчно и за твоята невинност, която свършва сега, след като ти разкрих тази голямата истина. Кажи, обясни всичко това на майка ти. Вече нямам никаква работа тук. Сбогом!

- Не се безпокойте, ще й обясня, когато порасна. Когато стана на Вашите години – каза детето, усмихна се и посегна към един шоколад.
Исусе! Кой не обича шоколад? Все едно дали е мъдрец или не.

ВЕЧЕРНА ПРИКАЗКА ........
6 ЮЛИ 2010

Вълкът и седемте джуджета
Когато вълкът най-сетне влязъл в къщичката, видял шест джуджета. Първото било облечено с червена перелина и червена шапчица; второто било голямо колкото палец и надничало страхливо иззад една чаша на масата; третото имало дълъг, дълъг нос, който му пречел да се мушне зад печката и да се скрие; четвъртото хвърчало из стаята, защото имало малка перка на гърба и крещяло: "Бягайте на покрива!"; петото стискало в ръце вълшебна лампа; шестото имало лице, покрито с лунички и заплашително потривало ръце, мърморейки: "Аз съм най-силния в света. Сега ще те размажа!"
Вълкът стъписано се спрял на прага, защото всъщност търсел козлетата, но после решил че е все едно какво ще хапне. Докато обмислял кое джудже да си хване, към него се приближило първото и попитало:
- Ти баба ми ли си? Бабо, защо са ти толкова големи зъбите?
- За да те изям! - изръмжал малко объркано вълкът.
Тогава към него се приближило второто джудже и тайно се промъкнало в ухото на вълка, където започнало да шепне:
- Сега ще дойде ловецът, вълчо, и ще те застреля!
Вълкът се разтреперал от страх.
- Ловецът не участва в тази приказка - възразил той.
- А-а, участва! Ей сега ще дойде! - казало третото джудже и носът му пораснал с още 5 см, защото излъгало.
- Мен не ме е страх! - рекъл вълкът, но за всеки случай отстъпил към вратата. - Гладен съм. Кого да изям?
Тогава хвърчащото джудже грабнало една цепеница от натрупаните до огнището и като пикирало ловко я пуснало на главата на вълка, неспирайки да крещи:
- Бягай, Дребосъче!
Братчето му, второто джудже, успяло да излезе от ухото на натрапника и да се скрие под леглото. Вълкът ревнал от болка:
- Леле, е сега вече ме ядосахте!
Джуджетата се втурнали панически да бягат и да си търсят скривалища, но междувременно шестото джудже най-сетне успяло да извика духът от вълшебната си лампа, който се оказал седмото джудже.
- Братко, - казало шестото джудже, - разкарай го тоя от тука!
- Няма проблем! - отговорило седмото джудже, щракнало с пръсти и вълкът мигновено изчезнал.
Всички си отдъхнали успокоени.
А на другия край на Земята, вълкът вървял през пустинята, в която го захвърлил духът от лампата и си мислел: " Егати приказката!" :)))))

ВЕЧЕРНА ПРИКАЗКА ........
5 ЮЛИ 2010

Неделя сутрин. Сок от грейпфрут на масата, недопушена цигара от вчера и парче лепенка с ивица кръв по нея от порязаното. Полуотворена врата на терасата. Тениска на дивана, обърната наопаки. Забравен гребен върху нощното шкафче. Полуреалности.

Носиш призраци в себе си. Направен си от плът и спомени. Изтръгнати звуци. Разкъсващи се мускули. Не искаш да се появява вече никога. Дъхът й е отровен. Понякога нощем я сънуваш, гониш я, усещаш връхчетата на пръстите й по кожата си. Знаеш че стои притихнала отвън и чака. Вратата се плъзга и ти става студено. Не можеш да й кажеш да остане. Никога не би й казал да остане. Реки, киселинни дъждове, аквамарин, гъделичкане между пръстите на краката и „мразя те със силата на хиляди слънца” от оня филм, дето го гледахте заедно. Няма време, казваш. Be creative! Няма време да ти говори на вие, да се усмихва загадъчно, да рови нервно в чантата си, да забива поглед в замята сякаш търси щъкащи по пода пингвини. Земята се върти и вече ужасно закъснява. Няма време! Няма време да бъде срамежлива, изчакваща, сексапилно замаяна.

Душ за събуждане. Дъх на май. Перде, раздвижено от вятъра и хладно течение по босите ти крака. Отминали разговори. Думи, които се спускат по вените, циркулират из тялото, затоплят, карат сърцето да тупти по-бързо. Гладки повърхности. Смях. Нарисувани лотоси. Ваза. Тежки глътки кислород и погледи към външната врата. Направен си от невъзможни неща, които са останали невъзможни. Милиметри кожа. Многоточия. От карамелизирана тъга.

Помниш ли?

Неделя. Обед. Сухо. Не е валяло хилядолетия. Гърлото ти е в пламъци. Мозъкът е в пламъци. Повръщаш метеорити. Бам, бам, бам. Кратери и душа като швейцарско сирене. Сблъсъци на хиляди молекули. Гроздове вулканична прах. Някой разрязва очните ти ябълки на резенчета за да им покаже какво е да си цял.

Тръгваш си докато прави чай за двама. Всички облаци на света прииждат, за да ти направят сянка. Наоколо се разхождат хора с прозрачни души, които не знаят какво е дъжд, защото не са живели достатъчно. Спираш да говориш наум с нея. Не се чудиш ебава ли се с тебе, защото ти е ясно. Не се е случило. Въобразил си си. Искаш гледка към океана, Tequila Sunrise и разговори без значение. Направен си от невъзможности. Аритмии. Разтапяща се морска пяна. От мед и гренадин.

Започва да вали. Шофьорът на таксито пуска чистачките и радиото. Капките се стичат и потъват надолу все едно някой ги пие. На ръба на стъклото се обръщат и те поглеждат. Големи, прозрачни, мълчаливи. Установяваш, че си жаден. Съсредоточаваш се върху очите на шофьора в огледалото за обратно виждане. Колко ли пъти на ден му се налага да гледа назад?

Опитваш да чуеш въпроса.

- Накъде?

И на теб ти се иска да знаеш. Даваш адрес. След това мълчите. Капките също мълчат. Шофьорите са практични. Не задават въпроси на живот и смърт. Сигурно имат хиляди пътища пред себе си. Един куп начини да стигнат от точка А до точка Б. Може да отидете дори до Северния полюс. Затова хората си говорят с таксиметровите шофьори. Защото могат да те закарат навсякъде. Унасяш се. Strawberry Fields Forever по радиото. Сигурен си. Nothing is real. Казано в прав текст току що.

Неделя вечер. Гледаш през стъклото и всичко изглежда размазано. Празен си. Кух и лек като сладоледена фунийка. Пристигате. Плащаш и слизаш. Винаги плащаме. Такива са правилата за стигане до Изумрудения град. Навън е мокро и тихо. Снегът не е спирал да вали от рожденния ден на планетата. Какво отличава Северния полюс от всяко друго място по земята?

Пълниш се с ледени кристалчета. После се изплакваш и отново се пълниш. Поемаш ръката на Снежната кралица.

- Иска ми се да знам дали заслужаваш човек да тича заради теб на края на света?- пита тя в облаче ледена пара.

После те целува.

Ухилваш се до ушите. Тя явно не знае, че тоя въпрос вече е задаван. Поглеждаш от ръба на света. Зад теб се сипят ледени висулки. Няма никой. Само музика за лека нощ. Вдигаш се полека. Растеш. Всяка снежинка надгражда и нищо не може да разтърси направените ти от черен пипер очи. Можеш да си измислиш, начертаеш, да си въобразиш всички отговори на света. Защото си направен от Strawberry Fields. Направен си от чудеса, които е невъзможно да не ги е имало.

Помниш ли?

ВЕЧЕРНА ПРИКАЗКА ........
1 ЮЛИ 2010

ПРИВЕТ НА ВСИЧКИ.ЖЕЛАЯ ВИ ЕДНО НЕЗАБРАВИМО ЛЯТО С МНОГО ЛЮБОВ И УСМИВКИ !!!

Краката ми имат памет. Отново ме водят по тези улици без да грешат. Редуват се абстракции от различни видове плочки, странни размери павета, асфалт, бордюри и дупки.Поели са не само тежести, но и човешките емоции, отминали върху им. Улици, по които съм била доволна, устремена, разочарована. Ходила съм и съм тичала по тях сама и не сама.
Сега вървя, но съм още при онази маса с 2 кафета, 2 различни кутии цигари, 2 запалки и задължителните вече телефони. Благодарна съм им, че не натрапват присъствието си. Не очаквам обаждане, но усещането, че може нещо да пропусна, ако оставя моя в чантата си ме изнервя. Преговарям срещата. Амбицията е да архивирам думите, жестовете, усмивките. Дешифрирам кодовете в езика на тялото и бекетовските паузи. Ръцете се оправдават с цигари. Не посягат към онези отсреща. Липса на действие, което да доведе до промяна. Нещата се случват и без да ни питат. Неволно докосване и стряскане от разтърсването. Не споделям един сън как го посрещам и ставам част от липсите му. Усмихвам се примирено, докато говорим за кризата. Седим двама полу-познати, живели вече полу-достатъчно, разменяйки вежливо полу-лъжи. Поръчваме нови кафета. Първите свършват от честото вкопчване в чашите, преглъщайки безмълвните пропасти. Преди ни делят километри. Сега са само минути. Веднъж ме пита какви са очакванията ми. Дотогава нямам. После измислям няколко хепи енда. Лесно се пишат. Задоволяват емоционалния глад, но подценяват въображението.
Прелетял е над Океана. Тук е. Взима запалката от ръката ми. Хладните му длани отнемат температурата ми. Не се съмнява в мен. Изненадва сам себе си. Кафетата се приземяват плавно от ръцете на дискретно момиче. Симпатични сме й. Още не е събрала нужния опит за да различи това нашето случване ли е или само така изглежда. Мога да спестя достатъчно думи. Той може да не ги процежда. Няма време. Не заради това, което се изнизва. Заслужаваме най-доброто. Момичето се заслушва, когато с укор обяснявам какво означава за мен простото изречение „Ще се обадя другата седмица” – плаващи графици, нервно поглеждане към телефона, вдигане на непознати номера. Пресрещам състраданието й. И тя видимо отказва да научи този чужд език, на който „зает съм” и „ще се обадя” се равняват на „а,бе, аре,бе”.
Той пали цигарата ми и въздъхва. Намества се на стола си. Говоря бързо, за да се справя с объркването. Той си сваля очилата, заблуждавайки своето. Поглежда ги и без да ги вижда, ги връща обратно на мястото им. Изкопаваме оцелелите чирепи от 2 живота. Светлината се пречупва през призмата на невинността ни. Засмивам се, когато се образуват тръпчинките му. Никой няма тръпчинки над леките подпухналости над скулите. Само той.
Прочита ме, докато сядаме. Отвличам вниманието му с новини за плоските желания и крехките постижения на подобните ни, а в същото време лазерният му поглед ме скенира. Знае за вълнението ми – ледена кожа, парещи страни, овладян глас и респектираща самоувереност. Преодолява го. Притиска ме до себе си. Не предполага, че избавяйки ме от треперенето, се сблъсквам с неговия тътен. Докосвам го с устни едва. Той ме задържа да не загубя равновесие заради токчетата.
Непроницаем , когато сяда на „масата за покер”. В останалото време се поддава на инерцията.
Пристъпва нервно. Оглежда се къде да изхвърли фаса си. Да, никога няма кошчета наблизо в този град. Убеден е, че няма да се появя. Аз се обзалагам със себе си, че ще бъде с риза, а не с дънково яке. За фотоапарата не се съмнявам. Сякаш не съзнава действителността, ако не я експонира през обектива или проектира в слово. Сега ще ме види – обикновена, а не фикция, с пришчиците по краката от каишките на чехлите и с досадните червени точици от обезкосмяването. Забелязва детайлите само, когато снима. В останалите си дейности рисува голямата картина с размаха на орлов полет.
Желаното обаждане ме стига, когато най-малко го очаквам. Казвам само ОК. Извинява се с липсата на нет. Не е това. Свиква с вибрациите на родината си. Много е привързан към нея, а е абортиран от утробата й с помощта на акушерите й.
Продължавам да се движа. От двете ми страни на каданс се сливат стари познайници – сгради, дървета.
Интернет е играта за всички възрасти. За 3 месеца подреждаме целия хаос от кървящи емоции във виртуалния свят. Покосява ме, когато отваря моя „прозорец”с реплики, предназначени за друга. Аз крещя и правя сцени. Сдобряваме се. Понякога сме в синхрон, друг път - се разминаваме. Проверките от чужди профили редуват следенето. Предпазните клапани са за всичко, което привижда ума – перверзия, насилие, меркантилност, номера. Простата епистоларност достига драматични размери. Призраците са в нас. Не се довярваме на никого. Най-малко - на себе си.
Паралелната реалност, която творим заедно заплашва да се материализира. Усилията са непрестанни. Ако единият се откаже, става безмислено. Опитваме настойчиво и двамата, но все се скатаваме в този наш заслон – кратка и непълна сушина.
Започваме от финала да пълзим предпазливо по опасния път към началото, за да се изправим в „Здравей! Как си днес?”
Придружава ме суровата му грижа. Той носи на ръце гълчащата ми нежност.
Ставаме от масата – свидетел на безумието на двама полу-самотници, които не са убили вкуса на живота с генномодифицирани подправки. Той гъделичка ухото ми с шепот: „Ще се обадя”. Улавям го с кимване: „Знам”. Обръщам се да видя дали не сме се забравили при чашите за миене и кутиите от цигари за изхвърляне. Пепелникът е пълен. Ние отново принадлежим на телефоните и запалките си.
В полезрението ми попадат момче и момиче. С нежелание се отлепят един от друг. Тя закъснява за вкъщи, тича. Догонва я неговото: „Ще се обадя”. Тя спира, обръща се, накланя глава дяволито и се провиква: „Вярвам ти!”
Те вярват. Ние знаем.
Те могат да грешат. Ние - не
Те обичат за първи път. Ние – вероятно за последен.

със съдействието на една приятелка от Л.Х.......

ПРИКАЗКА ЗА ЛЕКА НОЩ........
10 МАЙ 2010

"Пробемът на света е, че глупавите са
самоуверени, а умните винаги се колебаят."
Бъртранд Ръсел

Градинарят се разхождаше между своите ябълкови дръвчета. Само тук се чувстваше спокоен и можеше да си почине от външния свят и задълженията. Жена му, децата и приятелите му се надсмиваха над неговата страст да се грижи за тази горичка. Обикновено обикаляше всички овошки, но накрая винаги заставаше пред една. Обичаше да й се любува. Тя беше първатата и в нея бе вложил достатъчно усърдие и обич. Възхищаваше се на плодовете, които раждаше и се гордееше с тях. Всяка година, когато започваха да връзват, ги оглеждаше критично и се спираше на една-единствена ябълка, на която залагаше, че ще стане съвършена – такава, каквато беше в неговата представа.
Днес имаше работници, които беряха плодовете. Дочуваха се смях и подмятания. Някой си тананикаше фалшиво. Градинарят се дразнеше от вулгарния шум, който като че ли оскверняваше неговото свещено пространство, но се опитваше да остане търпелив. Ябълките бяха узрели и трябваше да бъдат обрани – нямаше друг начин. Беше отишъл, за да се увери, че неговото дръвче ще остане непокътнато, както беше заръчал.
Върна се в онова - мистичното време – между залез и свечеряване. Вдигна поглед към небето. Облаците бяха с цвят на злато с много меден примес, а неогряваните от стихващото слънце – с нюанс на дългогодишна патина. Обзе го безпричинната радост на Божественото присъствие. Желанието му да се слее с красотата, за да я преживее винаги беше болезнено, но именно това страдание го правеше щастлив. Нямаше с кого да го сподели, обаче и една сълза намери своя път покрай рамката на очилата до ухото му. Изправи главата си и опита да се фокусира върху това, което сега грееше пред него – най-прекрасната и любима ябълка. Докато се наслаждаваше на цвета и формата й, предвкусваше удоволствието и затова все отлагаше съприкосновението си с нея. Беше сигурен, че моментът не е настъпил. Искаше му се да й даде още един ден.
Вятърът леко полюшна листата и плодовете се размърдаха. Градинарят се сепна – не можеше точно сега Бог да му погоди този номер. Огледа се и се успокои, че не се задава буря, а е просто нежен зефир. Нужна му беше само още една нощ, а на сутринта щеше да е сбъднал мечтата си - създаването на съвършена ябълка...въпреки че не искаше да я откъсва, защото откъсната щеше да бъде просто един хубав плод. Там на дървото - между листата и клоните изглеждаше привлекателна и вечна, сякаш криеща някаква тайна. Посегна към нея и я погали, но отдръпна рязко ръката си. Нямаше нищо мистично в нея – беше същата като другите на допир. Тръгна си разочарован. Почувства се измамен и празен. Какво ли беше очаквал? Натъжи се, когато осъзна колко време е пропилял в напразни бленувания и надежди. Някога мислеше, че ако създаде нещо прекрасно, той самият ще стане като творението си. Но ето, сега беше на крачка от целта и не се радваше, нито смяташе, че е успял. Не го интересуваше мнението на хората от областта, които оценяваха по достойнство неговите ябълки и че славата му на най-добрия производител се носеше навсякъде. Градинарят беше обсебен единствено от желанието си да постигне нещо различно и уникално, а то все не се получаваше. Погледна в краката си. Една малко кривичка ябълка се беше изтъркулила до пътеката. Изрита я гневно, защото си даде сметка, че това са само някакви си ябълки, които гният и понякога са червиви. Нещо не разбираше – в мечтите му бяха Божие творение, а в действителност – толкова обикновени и...преходни.
Същата вечер ябълката падна сама от клона. Нямаше повече накъде да зрее. Малко след това един от работниците се промъкна в градината търсейки къде да пренощува. Беше мръсен, гладен и изморен и се озърташе за по-скришно място. Инстинткивно погледна към дървото, за което беше предупреден да не доближава и докато се чудеше какво толкова ценно има в него, съзря падналата ябълка. Ухили се с беззъбата си уста, сграбчи я и я погълна стръвно. Беше му харесала, защото мляскаше доволно. Отдалечи се навътре между дърветата. Свря се под едно и заспа.
Несмлените парченца ябълка в стомаха му вече се бяха опомнили къде се намират и си говореха как са изпълнили своята мисия – да заситят глада и жаждата на един странник, но тогава си припомниха миналото. Те бяха чудесен плод – сочен и много обичан, който не успя да оправдае очакванията на своя градинар и им стана тъжно. Прекрасната ябълка някога искаше сокът й да даде сили на този, който я беше отгледал. Представяше си как Градинарят внимателно ще я отдели от клона, ще я измие старателно, ще я поднесе нежно към лицето си за да вдъхне аромата й; как ще настръхне, когато зъбите му отхапят първата хапка, а нектарът й ще се стече в ъгълчетата на устните му; как ще притвори очи и сладостта и свежестта й ще се разлеят по цялото му тяло; как ще остане опиянен от ненатрапчивия леко кисел вкус, който едновременно утолява жаждата и засища глада; как ще преживее радостта от това, което е създал с Божията помощ и как след този отдих, пълен с наслада, ще продължи с нови сили да работи в градината и да твори още по-красиви неща. Но уви - тя се намираше на друго място и по друго време. Беше осъществила своя живот, за който беше благодарна, но с горчивия привкус на непълното удовлетворение. Липсваше й вниманието, с което беше свикнала.
На другия ден Градинарят влезе щастлив през дървената ограда на своята овощна градина. Забеляза огризката и нещо го прободе. Знаеше, че има много плод на онова дърво и няма начин да е точно неговата ябълка. Мястото й, обаче пустееше. Ако не беше жалкия остатък върху чакъла, щеше да си помисли, че си въобразява или че е сънувал. Подпря се на ствола и зарида. За пореден път неговата съвършена ябълка не падаше в неговите ръце. Все се случваше нещо – или работниците обираха плода и от това дърво, или Природата му я отнемаше по един или друг начин. Този път беше изядена и дори не искаше да знае от кого. Важното беше, че не беше той. Съжали, че не я беше откъснал снощи - в идеалната вечер – с онези прекрасни облаци. Беше получил своя знак, но не го беше разпознал – безпричинната радост в Божието присъствие. Осъзна как претенцията му към съвършенството на ябълката го беше отдалечила от самия него. Припомни си много важни моменти от собствения си единствен живот, в които е бил недоволен. Тогава съдеше другите как могат да си живеят доволно без да са сторили нещо значимо.
Сега разбра – беше пропуснал радостта.

ПРИКАЗКА ЗА ЛЕКА НОЩ........
5 МАЙ 2010

Руска притча
Един мъж мечтаел за по- добър живот.Той не харесвал нито домът, в който живеел, нито дрехите които носел, с една дума всичко, което го обграждало.Често си задавал въпроса - как така някой имат всичко, за което са мечтали, а той няма нищо.”Ето, ако имах хубав дом, красива жена, много пари, тогава щях да съм най-щастливия човек на земята” – си мислил човека по цял ден.

И ето, че един ден при него дошъл Вълшебника.

- Аз чух за твоите мечти – казал Вълшебника – и съм готов да ти помогна.Кажи ми какво искаш да си пожелаеш и аз ще изпълня желанията ти.

Мъжът много се зарадвал и не можел да повярва на късмета, който има.

- Наистина ли така става? Просто да си пожелая и всичко ще се изпълни.Ти навярно ще искаш нещо в замяна….

Вълшебникът отговорил, че нищо не му е необходимо.

- Ти от толкова дълго време се молиш, че аз си помислих, че със сигурност знаеш от какво имаш нужда.Просто си пожелай и всичко ще се изпълни.
- Прекрасно ! – зарадвал се мъжът.Аз имам нужда от голям и красив дом ! Жена, която да е най-голямата красавица, но да умее и да готви отлично.Аз имам нужда и винаги да разполагам с много, много пари.
- Така да бъде – отговорил Вълшебника – Утре , като се събудиш всичките ти желания ще бъдат изпълнени.

На следващата сутрин, мъжът се събудил в огромен и разкошен дом, а до него стояла усмихната най-красивата жена, която бил виждал и която била неговата жена.Закуската вече била готова.Всичко било великолепно.В банката на негово име имало открита банков сметка и колкото и да теглел, тя винаги била пълна.Мъжът не можел да повярва на щастието, което го споходило.

Ето, че дните и месеците се изнизвали бързо, но в неговия живот нищо не се променяло.Той сам си задавал въпроса: какво още мога да си пожелая, като така или иначе имам всичко? Мъжът чувствал , че нещо му липсва и че така желаното щастие не е пълно и затова извикал Вълшебника отново.

- Защо не се чувствам щастлив, когато имам всичко? – попитал той Вълшебника.
- Аз изпълних всичките ти желания, така че, наслаждавай се на своето щастие !
- Не мога.В този огромен дом се чувствам самотен и красивата жена не ме радва.И парите, които поисках не ми носят никакво удовлетворение.- Защо, отговори ми ?
- Ти поиска от мен дом, но не поиска топлина и уют в него ! Ти поиска от мен красива жена, но не поиска любов и разбиране ! Ти поиска от мен пари, но не поиска свобода, сила и радост, който могат да ти дадат ! – отговорил Вълшебника.
- Благодаря ти !!! Сега разбрах – казал мъжът – Аз искам всичко това, за което спомена !!!
- Добре, след като сега всичко разбра иди и СЪЗДАЙ ВСИЧКО САМ !!! – казал Вълшебника и изчезнал.
Мъжът се събудил в предишния си дом, сам, без жена и пари.С него обаче вече били увереността и знанието за това, което иска от живота !!!

ПРИКАЗКА ЗА ЛЕКА НОЩ........
4 МАЙ 2010

Да редиш думите като тухли. Да ги печеш като хляб. Да ги продаваш като проститутки, да ги хвърляш като камъни. Да трошиш стъклата на действителността. С парчетата не да си режеш вените, а да направиш мозайка. На въглищаря въглища да продаваш, на краставичаря – илюзии. Да духаш горещо стъкло на битието и да не ти капе по краката. Да оцеляваш без да си предател, да си достоен без да ставаш смешен. Да се гордееш, че си българин ( и да се гордееш, и да не се гордееш – все си българин, така че по-добре да се гордееш), да си патриот в странство и космополитен у дома. Да отстрелваш патици, скрит сред мислеща тръстика, да плащаш алименти на държавата.Да знаеш точно коя част от челюстта е открил Гьоте, полицията да бъде твоя Екерман. Да вярваш, че Господ ни обича, защото има чувство за хумор. Господ да вярва в теб.
Да си добре подстриган и с ново бельо, когато дойдат извънземните. Да спориш с глупака, без да му цитираш Пушкин. Да надхитряш пъстървата с любов, да я ловиш с хайвер, а не с червей. Да пиеш шампанско от дамска обувка, дори да е произведена във фабрика “Сърп и чук”. Да си галантен без да си досаден.
Да знаеш, че бисерите се раждат от лайната на мидите, така че е все едно дали ще ги даваш на свинете, или не. Да не убеждаваш евреите и арабите да се разберат като добри християни. Да подариш на малката кибритопродавачка запалка “Зипо”, а на Мартин Лутер – пишеща машина (как ли щеше да изглежда Дявола, ако Мартин Лутер имаше пишеща машина, а не мастилница?!). Да мислиш позитивно в света на серопозитивността. Да си крачка след модата, и две крачки встрани от “две напред, една назад”. Да не вярваш на идеологии и формалин. Да си правиш богове и да им се кланяш, само ако могат да изпият повече от теб. Да не пожелаваш жената на ближния, ако не си заслужава. Да не обичаш живото така, че да не оглупееш. Да обясняваш на Пикасо, че по отношение на заразите, гълъбите са летящи плъхове. Да знаеш, че тайната на усмивката на Джоконда крие нейния стоматолог…
Най-вероятно ще се окаже, че човек живее само веднъж. На сцената на живота всички сме дебютанти – който се взема на сериозно, става смешен. С критиците е по-подходящо да се напиваш, отколкото да ги четеш. Тайната на близостта е в ироничната дистанция.
Да носиш всичко свое със себе си. Да могат да ти го вземат, само ако вземат теб. Да си винаги при себе си, защото това е единствената ти къща. Да си толкова близко до нещата, че да могат да те погалят, и да те ударят. Очакването и изненадата ни крепят да не паднем. Да си толкова далеч от нещата, че само с една достойна крачка, да си там, където вече не участваш. Да си си там. Да си.

със съдействието на г-н Дилов

ПРИКАЗКА ЗА ЛЕКА НОЩ........
3 МАЙ 2010

Този маратон се оказа по-тежък, отколкото очаквах. Бягам през години и илюзии; финалът е близо – виждам го. Там никой не ме чака и аз не бързам; излишно е това бързане, понеже съм единствен състезател в надбягването. Така или иначе ще стигна пръв на финала, което ми гарантира титлата; много е впечатляващо да си самотен състезател в подобно надбягване. Често се обръщам назад, за да погледна отново разстоянието зад себе си; то става все по-дълго. Няма много забележителности по трасето. Осеяно е предимно с посърнали гротески и сенки от надгробни камъни, където съм погребал илюзиите си. Те също не са много, но достатъчно за подобен маратон; нямам навик да ги оплаквам.

Онзи бегач на дълги разстояния на Алън Силитоу вероятно бях аз, когато ме няма и сценарият е по-различен. Бях близо до диалога, но така и не го дочаках; не можеш да дочакаш илюзиите си; те бягат в друга посока. Поради което все поглеждам към финала, където арбитърът не се вижда. Трябва да има един друг арбитър – така разправят – но ще проверя и тази възможност; не е далеч целта.

По време на състезанието, се оглеждам за сянката на В., която все повече избледнява, но трябва да сменя диоптрите. Преди да си отиде, В. хвърли сянката си в сънищата ми, защото бягайки сънувам или сънувам бягайки. Но този епизод също е без значение, когато става въпрос за въртенето на земята или цикъла на Йоркската дукеса. Понеже се влюбих в измислена сянка, често надничам в света на сенките, а сценарият се оказа пълен с грешки. Вероятно така ще си останат, тъй като не възнамерявам да правя корекции; вече не е необходимо. Това казах и на измислената В., разговаряйки с измислиците си. И този диалог не ми обяснява нищо, понеже съм сам в диалога – имаше в класиката подобен феномен, само че там бегачът е друг.

За да не объркам маршрута, се ориентирам по крушенията и по звездите, но и това е стара история – вече имам посока. Някога я търсех между тях /не можех да допусна, че не е там/, но се оказа, че такава звезда не съществува и звездите са под щатна бройка. Отминавам Плеядите – вече съм далеч. Алциона, Електра, Мая, Меропа, Тайгета, Келена, Астеропа – ето ги дъщерите на Атлас, но Атлас е остарял и не може да поддържа небето. Много са тези звезди от танца на Плеядите. Каталогът на Хъбъл е твърде недостатъчен, за да ги побере всички. Не възнамерявам нито да ги броя, нито да ги вкарам в леглото си, за да не измръзнат; леглото ми е твърде студено за подобен експеримент. Обясних това на В. по време на маратона, когато чезнещата и усмивка се мярна в периферията на сънищата. Това не я впечатли, понеже всеки има право да разговаря с усмивки и сънища.

Този маратон е уморителен към края си. Бих полегнал някъде, защото има такава клауза в регламента, доколкото регламентът е измислен от мен самия. Дори си представям, че съм полегнал при малката русалка в пристанището на Копенхаген, но не го правя, за да нямам разправии с автора на оня свят. Бих се спрял за миг и при тъгуващата М, но вече не помня как се утешават тъгуващи принцеси. М има зачервени очи и то е, защото непрекъснато си измисля тъга. Съчувствам и, но тъй като съм само един уморен маратонец, едва ли бих могъл да прогоня тъгата. Тогава се появи усмихнатата В. и обясни, че знае как се стимулират уморени маратонци. Не ми се вярва да е възможно, но все пак е въодушевяващо подобно начинание, особено когато инициаторка е В. Защото по принцип уморените коне ги убиват и то обяснено ясно в онзи впечатляващ филм на Сидни Полак. Не е хубаво да си уморен кон, нито уморен маратонец. Но понеже не мога да се върна към старта /пътят е еднопосочен/, дори и не искам, запазвам темпото и продължавам. Не бих пожелал следващо прераждане, дори и да е възможно такова, защото се съмнявам в неговата ефикасност.

Аз съм себе си. Маратонът продължава. Понякога просветват сигнали; ясна ми е тази болка горе в ляво /симптомът е твърде недвусмислен/, но то е поради загрижеността на създателя към своето творение. Зная го и разбирам мотивите на създателя; няма как да му се разсърди човек и аз не мога да му връзвам кусур.

Когато ме присви горе в ляво, разбрах, че финалът е близо. Няма нито конкуренция, нито публика по трибуните и трибуни също няма. Подобни състезания са самотни и не само Рей Бредбъри го знае. Всички един ден ще бъдат възнаградени с подобна радост.

Загубих връзката с маратонеца от персийските войни и умирам за първи път, поне доколкото съм наясно с плановете на Демиурга. Безнадежден е този маратон, но не съм същият състезател; друг съм и бягам в друга посока – точно толкова безнадеждна.

Но отсреща тича още един смахнат /този пък от къде се взе/ и, сблъсквайки се по трасето
разбирам, че това съм аз – самият. Нямам представа как се е случило; гледам го този /тоест – себе си/, съвсем начинаещ и съвсем нетипичен за подобен финал –/всъщност аз, но някога/. Или никога. Бил съм и шампион в разни надбягвания /кога ли беше/, но в конкуренция със себе си, винаги съм бил аутсайдер. Явно в това състезание се опитвам да се самонадбягам или надбягам собствената си сянка и може би съм първият такъв ентусиаст. Но да надбягаш сянката си или да се надскочиш, не винаги е свързано с атлетическа подготовка; тъкмо поради тази невъзможност се опитвам да го направя, но обикновено падам по гръб, както и всички пациенти на психиатрията с прекалени амбиции. Не е никак въодушевяваща подобна среща; разговорът с двойник има тъжни последствия и то не е само, защото няма какво да си кажем. Дори фантастите се затрудняват при аналогична ситуация, въпреки че лудите и умиращите имат съществени възражения /странен е този диалог между луди и умиращи/, поради което нямам нищо против да го осъществя. Не зная само дали се вмествам в някоя от тези категории; възможно е и едното, и другото, но едва ли е толкова важно; изобщо перспективата е развеселяваща.

Но понеже нямаме какво да си кажем; май всичко е отдавна изприказвано, аз и другият аз така и не се разбрахме, дори и не се погледнахме/ в анфас имаме вид на сбъркана и твърде тъжна, впрочем, имитация на поп пика/, онзи хукна в обратна посока, за да се стартира поредният маратон. Не му завиждам.

Иначе живея накрая на света в периферията на един изолиран на север град, където всичко е от старо по-старо, но нямам спомени от своето пребиваване в последните хилядолетия. Сякаш не съм бил там никога. Обръщайки се към миналото, виждам само бели петна, които се разрастват във всички посоки, но не е Алцхаймер, нито амнезия; аз съм минувач между минувачите, но техните лица ми се губят, явно не са имали никога лица. Не помня и собственото си лице, защото то също е чуждо. Позната ми е историята на Кобо Абе и неговия човек с чуждо лице; все ми се струва, че онзи отсреща в огледалото не съм бил никога. Кога е настъпила тази промяна нямам представа, но явно всеки подобен маратон крие достатъчно изненади. Аз съм себе си, но не зная кой съм. Не че съм си загубил паметта не; просто там няма нищо за отбелязване. В тези бели петна няма фанфари и победни знамена и триумфът се оказа беззвучен с едно още по-беззвучно ехо, потвърждаващо неговата безсмисленост. „Пътниче, когато стигнеш да Спа”* – този надпис тук не съществува или още не е изписан, а маратонецът е все така жив.

Разбира се и В.не съществува, макар че е съвсем реална; има разлика между една жива и една измислена В., но аз обичам измислената. То е така, защото тя няма да остарее, няма да погрознее, няма да бъде лишена от нежност, ще бъде много добра с мен и ще си остане винаги една изящна миниатюра, каквато съм си представял някога в подмолите на своите будни сънища, но нямам предвид миниатюрите на Фрагонар. Събуждането, доколкото го има, не ми носи утеха.

Все повече забелязвам, че около мен кръжат множество мълчания. Животът минава край мен или аз минавам край живота – това не е много по-различно – но в края на краищата не се забелязват съществени промени. Постепенно стихва и болката – това е едно странно стихване – нещо като пауза между акордите /не си представям умиращия Шопен/ – но се оказва, че се влюбвайки се нелепо в тази измислена В., трябва да приема и последствията. Защото всяка измислена В. се придружава от много паузи и много тирета в една несъстояла се симфония; понякога само те присъстват. Долавям полъха на зимата, защото в мен винаги е зима, дори през сезона на жегите. Не чакам никого и никой не ме чака; отначало се ужасявах от тази празнота наоколо, но сега зная, че така е по-добре. Понеже всички побягнаха от мен, аз също побягнах от себе си и досега продължава този бяг – кой знае докога.

В. твърдеше, че ме обича, но аз съм наясно, че само една измислица може да е способна на подобни чувства, за другите не гарантирам. Тази тишина е винаги смазваща и изпълнена със странните клоуни на отминаващите гърбом. Няма кой да ти проговори, да ти се скара, дори да те целуне; точно това пък никой не би го сторил.

Тичайки по маршрута, все повече се убеждавам, че нищо няма да ми се случи, защото с мен никога нищо не се случва и вероятно умирането ще е единственият съществен факт, подлежащ на регистрация. Дори не ме е блъскало превозно средства, дори не съм се напивал като хората, а това явно е сериозен пропуск, чиито последствия се изразяват в една самовъзпроизвеждаща се депресия до самия финал. Блажени са тези, които отиват в кръчмата с една единствена ясна цел: да се напият. Не мога да си поставя такава цел и не мога да имам никакви цели. Всички цели ме отегчават, а жени неизменно ги сравнявам с моята измислена В. и това сравнение се оказва фатално. Очевидно тя не допуска да бъде сравнявана, нито заменена с какъвто и да било ерзац. Дори не бих я заменил с живата и дишащата, доколкото тя изобщо се интересува от мен. Присъствам перманентно сред хората, поради което те ме подминават; виждам безучастното им подминаване предимно в гръб и ми се иска сам да се подмина безучастно, ако не беше еднопосочен маршрутът. Този насрещен маратонец тъкмо затова се появи – за да го подмина, но понеже е трудно да подминеш себе си, останах сам в диалога.

Понякога в залинелия ми мозък прескачат фрази – мисля, че бяха стихове и се чудя от къде се взеха, после се сетих, защото си въобразих, че В. се крие някъде зад поантите в едно имагинерно пространство; ясно е, че всички пеещи и плачещи пространства са имагинерни и стиховете – също. В тези стихове винаги кънти някаква скъсана струна и В. се усмихва от обратната страна на луната в подмолите на една неистова тъга.

Присъствайки на своето раждане, ще се наложи да присъствам и на умирането си и този епизод не може да бъде непрекъснато отлаган. Маратонът е към своя край, но публиката отдавна си е заминала. Очертава се тенденцията да експериментирам сам, ако не с раждането, поне със смъртта; доколкото ми е известно няма кой друг да се занимава с моето умиране. Понякога В. ме наблюдава от далеч и ми маха с ръка. Вероятно ме приветства или по-скоро се сбогува, но разликата е без значение.

Този, който беше като мен, ще бъде като мен; виждам вече отломките от минали и предстоящи крушения. Въпреки, че явно съм участвал при раждането си, както и явно бих го направил при смъртта си, нямам спомен от тези събития и то също едва ли е толкова важно. Всяко пристигане е свързано с предстоящо заминаване /трябва да се знае предварително/ и аз винаги съм изпращачът – най-последен. Предстои да изпратя и себе си, понеже едва ли някой ще се сети да го направи. В подобно амплоа съм особено подходящ и вероятно в друг един сценарий съм бил началник гара или спирач, но нямам спомен. Винаги стоя на перона на измислената си гара в очакване на измислената си В. и всяко едно заминаване къса парчета от сърцето ми. Заминаващата В. оставя след себе си мъгли от моите вцепенени гари. Лягам на дъното на тишината и чакам някой да се обади, но там няма никой; в този епизод всички телефони са мълчащи. Не зная какви са били изявите ми в минали пребивавания, но зная със сигурност, че раждането ми винаги е било трудно.
Акуширайки на собственото си раждане, установих, че това вече не съм аз. Загубих се по трасето и нямам понятие кой съм. Сблъсквайки се със себе си, пак не успявам да проумея кой съм.

Акуширайки на раждането на В., установих, че тя също не е тя; беше друга и усмивката и се оказа плачеща. Усмихваше се от монитора с плачеща усмивка, защото всички мои измислици го правят по този начин – все така се получава с тези монитори от сезона на усмивките. Страх ме е да я докосна – тази измислена В., за да не се разпадне, защото всичките ми измислици се разпадат при докосване. Ето я, ето я в моите сънища към края на тунела. Ще мине на пръсти, за да не ме събуди – не обичам такива събуждания и няма тунел в сънищата. Наднича от един бездънен кладенец сред бездните – виждам я някъде. Далече. Далече. Далече. Не мога да посегна и не мога да я взема. Не мога да отида; не мога и да се върна. Вися в пространството на светлинни години; свободен съм, но тази свобода е непоносима. Гледам я с мъртвите си очи – пееща и тъгуваща – в една нереална вселена, но нямам участие в този сценарий; участията ми са свързани с друго начинание.
Аз съм само един последен маратонец /вече го споменах/ и маратонът е на приключване. Последни усилия, последна крачка, спринт, финал...

Продължавам поради инерцията, но в обратна посока. По-нататък следват паузи и тирета...

ПРИКАЗКА ЗА ЛЕКА НОЩ........
29 АПРИЛ 2010

В едно далечно малко село живеела млада бременна жена. Съпругът й починал още преди да се роди детето им и тя била съвсем сама в малката си колиба в края на селото. Един ден, докато събирала дърва в близката гора, тя видяла малка ранена невестулка да лежи свита до един храст. Без да се колебае дълго, жената взела раненото животинче и го занесла вкъщи. Знаела, че ако го остави така в гората, то или ще стане плячка на други хищници или ще умре от глад. А и тя имала нужда от някоя живинка в дома си, тъкмо щяло да й бъде другарче…
Не след дълго невестулката оздравяла и макар да била диво животно, се привързала към жената и не се отделяла от нея, била кротка и не проявявала типичния за тези животни характер. Няколко месеца по-късно жената родила. Трябвало сама да се грижи за детето си и да се справя с всичко останало. Било й много трудно, но нямало на кого друг да разчита, справяла се доколкото й били възможностите…
Така си минавали дните, докато един следобед не й се наложило да излеле за малко и да остави детето си съвсем самичко вкъщи. Не й се искало, притеснявала се, но нямала друг избор, не можела да го вземе със себе си там, където трябвало да отиде. Излязла от дома си и оставила бебето вкъщи само с невестулката, молейки се всичко да е наред, когато се прибере. Не минало много време и жената се върнала вкъщи, но стигайки на прага на дома си примряла от ужас: там стояла невестулката, устата й цялата била изцапана в кръв и я гледала право в очите…
Причерняло й в този момент на жената, сякаш светът се сринал в краката й… Инстинктивно скочила, грабнала подпряното зад вратата дърво и само с няколко удара убила невестулката – това животно, което тя спасила от сигурна смърт в гората, което хранела, отделяйки от собствения си оскъден залък… В замяна на нейните грижи то в първия удобен момент е посегнало на най-свидното й, единственото й дете…
Точно в този момент от стаята се чул някакъв звук. Като тих бебешки плач…
Втурнала се жената натам и какво да види – детенцето си лежало в люлката, а до него… До него на земята имало труп на разкъсана скоро змия…

Тогава жената разбрала всичко – току що е убила невестулката, която спасила живота на бебето й…

ПРИКАЗКА ЗА ЛЕКА НОЩ........
28 АПРИЛ 2010

Бяхме недоволни и абсурдни. Мотаехме се. На градус. На скорост. В опити да не изглеждаме толкова обикновени колкото ни се струваха всички останали. Будехме се само в краен случай. Сънувахме. Искахме. Мятахме се. Боговете ни замеряха с мълнии, а на нас не ни пукаше и палехме цигари. Бяхме безопасни. Природно чисти. Събирахме ларви и ги рециклирахме. Будеха се пеперуди и осъзнаваха, че вали едва когато капките се удареха в крилата им и цялото им съдържимо се отмиеше, за да остави на показ само душите им и мършавите недохранени тела. Кръстосваха навсякъде около нас. Изпуснати, мухлясващи от влагата. Голи. Наблюдавахме как скакалците подскачат около тях, все едно бяха свидетели на велико бедствие. Дните отминаваха без да се захващат за нищо. Следобедите се сгъстяваха и се прегъваха от скука. Лишени от прегръдки, нощите се съпротивляваха. Само пуканките пукаха, спокойни за бъдещето си.

Тя го играеше непонятна. Сякаш гледаш картина на Полък. Иска ти се да проникнеш навътре, защото знаеш, че там непременно има нещо повече, но всичко в теб се оплита в тая паяжина на входа. Цялата е мъгла, и сенки, и разпилени багри, кръстосани черти, премрежен поглед… Прияжда ти се мляко с ориз като я гледаш, ама няма ресторант, който да го предлага на лентички.

Борето стоеше като парализиран когато му се усмихнеше, а аз се правех, че не ми прави впечатление, ама ми правеше. И още как ми правеше. Понеже изглеждаше страшно по нощница, която се увиваше около безкрайните й бедра като задухаше оня ноемврийски вятър. Понеже ми казваше лека нощ в 5 сутринта и поставяше ръце върху клепачите ми, за да се убеди, че разбирам за какво точно става дума. Нищо не разбирах. Не можех да спя. Никой не можеше. Дланите й, разперени над главата ми като слънчогледи, ми светеха и в най-тъмните нощи. А аз тъмни нощи имах много. Думите й бяха като балончета кислород, които се пъхаха в дробовете ми и ги зареждаха до следващата доза. Представях си глетчери с формата на език, представях си кожата й, теменуженосиня и прозрачна от студ. Бях щастлив и не бях в състояние да говоря. В сутрини като тая бях убеден, че притежавам безсмъртна душа. На нея не й липсваше наглост, смелост или каквото там, за да ме гледа в очите докато й го казвах, което не всички хора го правят. Много въобще не го могат. Физически.

Да, ама накрая тя се загледа в очите на Борето. Не в моите. Първата нощ когато ги видях ревах с глас като пълен идиот. Бях пил. Много. Тъпо се получи, че първо видях, а чак после Борето дотича да ми каже. Излизали от скоро, ама си мълчал защото не бил сигурен дали е щастлив. Не бил сигурен! В тоя момент бях страшно близо да му набия един в скапания нос. Все едно. Tова май значеше, че вече е. Свих раменe и се направих, че ми е безразлично. Нататък престанах да слушам.

Не трябваше да виждам. Очите възприемат всичко по-сложно. Запечатват го и после можеш да си го припомняш. Кинолента. Думите му разкъсваха мозъчната ми кора и забиваха палци в мекото, но бях убеден, че бяха по-безопасни. Не разбирах. Природата нямаше нужда от това, освен за да ми направи мръсно. Цветята нямаше да започнат да никнат по-бързо, нито птиците щяха да се разпеят или житото да покълва с главата надолу. Щях да избухна в тъпанарски смях. Противоестествено е да ти бъркат в скапания мозък, oсвен ако от такова нещо не може да произлезе чудо. В главата ми вървеше шибаната кинолента. На Борето не казах нищо. Само го слушах докато говореше, гледах нахилената му физиономия, стисках юмруци и псувах. Мамка ти, нали бяхме трима! Кога станахте двама? Мамка ти!

Нямаше как да не призная, че Борето беше по-добрия от нас двамата. Беше по-здрав, по-висок, по-красив и момичетата залитаха по него още от началното училище. Имаше издължено лице, ясно чело и светлокафяви подвижни очи, дръпнати под ъгъл, благодарение на който понякога изглеждаха прозрачно светли, а друг път по-черни от сърцевината на хралупа. Беше отвратително умен и много точен за малкото хора, за които му пукаше. Иначе беше изтърван идиот. Баща му беше богато копеле, а Борето му го връщаше като се опитваше да бъде само копеле. На всеки семеен празник му вдигаше скандал и двамата се запилявахме в някоя кръчма да го полеем. После се къпехме голи във фонтаните в четири часа сутринта. Казваше, че само така се съединяват разпадналите се молекули. Вярно беше. Изтръсквахме се като кучета, обличахме се и отивахме да ядем банички с айран, докато ни изсъхне косата. Когато се разделяхме аз се мятах да спя, а той продължаваше да запива някъде без мене, понеже „птиците умирали сами”. Не му пукаше особено от нищо, а и никой не се осмеляваше да му каже в лицето, че е луд като мартенски заек. Е, тва беше Борето и аз много го харесвах така, макар и не точно в оня момент.

Месец след тоя ни разговор Борето отишъл да запива и се натъкнал на някакви кретени, които се стреляли. Единият от куршумите преминал на сантиметри от шията му. Другият направо през нея. Не знам дали всичко е минало бързо. Не съм питал. Беше деня след рождения ден на баща му. Грандиозен скандал беше вдигнал!

С Борето се познавахме от „пред блока”. Като малки играехме една игра. Няколко деца си избират цветове. Едно от тях играе вълк. Вълкът идва и чука на вратата. Те питат:

- Кой е?
- Вълкът.
- Какво искаш?
- Панделка.
- Какъв цвят?

Вълкът си избира цвят. Казва розово, например. И тук не си спомням добре, обаче мисля, че ако никой не си е намислил розово, всички се изцепват "Аре, върви си по розовия път!”. И дотук с вълка. Сразен е. Прецакан. Социално унищожен. Незнам какво се случваше с него после. Обаче още помня какво е да кажеш с цяло гърло “Бе, аре хващай там…шибания розов път!” Представяте ли си?

Борето хвана шибания розов път. После аз хванах шибания розов път. Заминах. Далече. Завинаги. За вечни времена. В главата ми нямаше нищо. Никакви мисли и киноленти. Никакви глетчери и пеперуди. Просто хванах шибания розов път.

Не исках никой да ме изпраща. Никой не ме посрещна и когато се върнах. Отпразнувах го сам. Докарах си безпощаден махмурлук, който цял ден се гавреше с последните останали ми мозъчни клетки и ги караше да се гърчат предсмъртно. Беше петък. Ноември, тихо, кишаво, тревожно трепереха жиците по улиците. Не духаше силно. Беше студено. Ледът се топеше по-бързо в чашата ми, отколкото навън. По тротоарите изглеждаше мачкав и черен. Снегът свлякъл се от покривите и терасите, лежеше безпризорен и натъпкан по очертанията на улиците. Самите те, лъщяха като огледало изпод жълтеникавите оттенъци на лампите. В меките меса на града затъваха стъпките на закъснели работници. Разместваха дробовете му и той охкаше подразнен, защото не беше напълно сигурен в себе си. Бял. Черен. Бял. Черен. Бял. Мигаха светофари. Някъде като побъркани виеха сирени на линейки, а уморени таксита се влачеха в ледените коловози и ауспусите им облекчено изпускаха парата. Обикновена нощ, обикновени пътници, обикновени приказни герои.

Гледах светлините долу и целия град заедно с всички в него ми изглеждаха като шепа светулки, напъхани в огромен синкаво-черен буркан. Мислех за Борето, за нея, за това как хубавите неща неизбежно се скапват. Природа сигурно. Нямах идея защо съм се върнал. Сигурно е нямало къде другаде да отида. Тук ми беше мястото. Осемнадесети етаж. На осемнадесети етаж е върха на света! И на върха аз. С бутилка бира и димяща цигара. Малък колкото петно. Колкото по-нависоко се качиш, толкова по-малко изглежда всичко.

Не помня как ми е хрумнало, че искам да се къпя във фонтаните. Знам само, че беше нощ и тичах в снега. През зимата не пускат фонтаните, така че останах да седя на плочите до сухите тръби, докато започнах да усещам цялото си тяло сякаш е направено от стъкло. Мъчех се да си припомня играта. Какво ставаше после? Ако вълкът каже розово и има някой, който все пак си е намислил розово? Какво става? Каква беше историята?

Нямах спомен. Никакъв.

Тогава се появиха те. Борето казваше, че света е пълен с вълци и трябва да се внимава. Не бяха вълци и май не бяха и чували за нашата игра. Пет здрави, големи кучета, с оголени зъби, яки крака. Мелези някакви. С малки жълти очички и дълбоки муцуни. Бяха направили кръг. Така и не разбрах какво искаха, дали бяха гладни, ядосани, измръзнали или това беше някакъв ритуал, в който всичко живо около теб трябваше да си го получи за това, че си позволява да диша. На няколо крачки седеше скитник и гризеше хляб с нещо си. Не беше ясно дали кучетата бяха негови, но със сигурност нямаше и пръста си да мръдне за да помогне. Предвкусваше забавление.

И беше прав. Нямах и намерение да се крия или да бягам. Tака или иначе беше доста вероятно да ме нападнат в гръб. Обаче се бяха объркали. Не те бяха силните тая вечер. Аз бях силния. Аз бях вълка. Аз бях!

Хрумна ми да викна и Борето. Да се присъедини. Как да не го викна като със сигурност щеше да съжалява! Би ли пропуснал да отпразнува с мен завръщането ми? Новото ми кръщение? Хайде, копелета. Да си поиграем. Играли ли сте си с вълци?

Зъбите на едно от животните се впиха малко по-нагоре от китката ми. В зениците на скитника проблесна удоволствие, сякаш последният му залък е бил особено вкусен. Второто куче изритах съвсем в движение. Всичко се въртеше. Тогава се сетих как продължава историята. Изсмях се с глас. Скитникът сигурно окончателно ме е помислил за луд, но историята…тя продължава така. Децата питат:

- Кой е?
- Вълкът.
- Какво искаш?
- Панделка.
- Какъв цвят?

Вълкът си избира цвят. Казва розово, например.

- Колко метра?

Вълкът казва колко метра. Казва 32 например. Тогава избралият розово се върти, върти, върти, върти, върти върти, върти, върти, върти, върти, върти, върти, върти, върти, върти, върти, върти, върти, върти, върти, върти, върти, върти, върти, върти, върти върти, върти, върти, върти, върти, върти, … Докато земята, времето, хората и вероятностите не се съберат в едно ядро и не избухнат.

Не помня много нататък. Въртях се. Ръката ми пулсираше. Бях изяден. Повърнат. Слузесто новороден. Отново бях кислородно зависим. Тя беше там някъде. Разресваше косата си, развиваше неврози, разпокъсваше облаци и се криеше в сенките на щъркеловите гнезда. В страната, в която всички котки падат по гръб. По линиите на дланта й се разхождаха мисионери и проповядваха истините за живота и смъртта. Тичах. Сам. Кръвожаден и бос. Вълците са жестоки копелета. Могат да пробягат цялата планета. Издръжливи, стегнати, мощни. Сигурно могат да бягат до смърт. Щях да настигна слънцето и да го преглътна. Да остане само луна.

Натисках звънеца на пожар. Облегнат се на дланта си, чувствах как изпадам в някакъв транс от непрестанния звук. По някое време се усетих, отместих глава и го пуснах. Мисля, че оставих кървави следи. Пръстите ми лепнеха. Беше два, три, четири през нощта. Може би спеше, може би я нямаше, може би нямаше да иска да ме види. Само дето не можех да си тръгна. Бях вкопан пред прага. Хипнотизиран от пълната луна навън, от тишината във входа, която само аз нарушавах като не преставах да натискам скапания звънец. Накрая чух трополене. И глас.

- Кой е?

Преглътнах. Кой бях, мамка му?

- Вълкът.

Е, как да не отвори човек!

Мина известно време. Мисля, че не повярва като ме видя. Дори ми се стори, че видях сълзи за момент, но трябва да е било моя си илюзия, защото когато примигах очите й си бяха съвсем сухи и вперени в мене. Мълчеше и наблюдаваше течащата от ръката ми кръв.

- Какво искаш? – попита.

Какво наистина. Земята, времето, хората и вероятностите, глетчери, мляко с ориз, кислород?

- Панделка. – казах.

Стоях и чаках, а навън се съмваше и беше пълно с вълци. С обикновени пътници. С обикновени приказни герои.
И исках само да се въртя, да се въртя, да се въртя...

ПРИКАЗКА ЗА ЛЕКА НОЩ........
27 АПРИЛ 2010

Концерт за цигулка

Неописуемо е напрежението в притихнала концертна зала, изпълнена с хора. Един общ стаен дъх. Не можех да спра сълзите си, които бяха не само от възторг. Това беше блестящо изпълнение, на живот и смърт... или на чест и безчестие, което е много повече. Знаех какво очакваше солистът след този концерт - очакваше присъдата на живота си.

***
Не съм виждала по-твърди очи от нейните. И не само очите, всичко в нея беше някак монолитно. Правилно лице и дълга, винаги прибрана назад коса, високо и смело чело. Толкова различна от майките на другите ми приятелки, винаги ме привличаше с нещо, което не можех да си обясня, а много исках да разгадая. Като че ли знаеше някаква тайна, която я правеше неуязвима. И сега седеше срещу мен мълчаливо, през отворения прозорец нахлуваше агресивно шумът на централната улица, чувствах се неловко, никога не успях да разбера дали ме харесва. Тя не показваше емоциите си и държанието й беше еднакво равно към всички.
Говореше без подробности, само най-важното. Излъчваше сериозност и строгост и не се суетеше около нас, когато им отивах на гости. В нея имаше някаква неопределима сила, нещо величествено. За такива жени някога са проливали кръв на дуели и са предлагали царства, писали са стихове и са се самоубивали от любов, а те не са трепвали.
Дребните житейски проблеми не успяваха да я засегнат, гледаше на нещата много отвисоко и невъзмутимо. Беше родила три деца, доста рядко в поколението на родителите ни. Дали защото нямаше възможност или поради убеждението, че всеки трябва да се справя сам и никой не трябва да жертва живота си за другите, но децата й не страдаха от прекалени родителски грижи като нас, единствените деца. Никога не я чух да повиши глас, каквото и да се случи. А се случваха доста неща, трябва да си признаем.
Цялото семейство бяха музиканти инструменталисти. Любовта към музиката витаеше наоколо винаги, но ненатрапчиво и незабележимо. Като всяка истинска любов, нямаше нужда от демонстрации. Никога не ги чух да говорят за музика, като че ли връзката им бе толкова съкровена, че не търпеше чужди уши. Почувствах я пак и сега, при това посещение, за което помолих с известно чувство на неудобство.
Приятелката ми, дъщеря й, се разведе и от няколко години е на работа в чужбина. С мъжа си бяха чудесна двойка, влюбени още от училище, той също музикант и всички се радвахме, когато се ожениха. Но какво точно става в уединението на двама души, никой не може да каже, а понякога и те самите. Дали погледите, които разменят, не говорят повече от думите, и дали думите, с които общуват, означават едно и също и за двамата... трудно е човек да се ориентира в човешките отношения, без да се изкуши да съди кой крив и кой прав, затова ще кажа само онова, което и двамата не отричаха – преди да се оженят, той беше поставил условие да нямат деца и тя се беше съгласила.
Искал да бъде отдаден само на музиката.
Имало ли е граница във времето за това условие или е било абсолютно, не зная, но факт е, че когато две години след брака тя реши да роди, той си тръгна.
Каква любов е имало зад желанието й да има негово дете, дали е била любов към него или към майчинството, или пък обикновено упорство да наложи себе си, да бъде за него нещо повече от музиката, какво точно се е криело зад неговото тръгване – само разочарование от неспазеното обещание или още нещо... все мъчителни въпроси, които витаеха около нея, но не смеехме да й зададем. Беше поела риска да има детето и да загуби него. Защо беше решила да го подложи на това изпитание, дали е смятала, че детето ще създаде по-сигурна връзка помежду им, така и не разбрахме, но и приятели, и познати я съжалявахме и й съчувствахме. Най-лесно щеше да бъде да го оплюем и да го изкараме от черен по-черен, егоист, самовлюбен, луд, но как, след като го познавахме и знаехме какъв прекрасен човек е. Опитвахме се да разберем кой крив и кой прав, но обвиненията ни и към двамата бяха в любов – нейната към него и неговата към изкуството, а това ни объркваше.
Без да се наговаряме нарочно, започнахме да я щадим и да избягваме обичайните разкази за семейния живот, за комичните ситуации, породени от недодялани мъжки реакции, които обикновено споделяхме, за всички онези съвместни радости и тревоги на родителството, недоспиванията, редуването на нощни дежурства заради първите зъбчета, тичанията по лекари... но изискванията на деликатността започнаха да ни тежат, постоянно напомняха и на нас, и на нея какво се беше случило. Нашите деца си имаха татковци, а нейното си нямаше, както я нямаше и предишната весела непосредственост помежду ни. Всичко се премерваше, преди да се изкаже и накрая се стигна дотам, че започнахме да я отбягваме, за да не я нараним неволно.
И така бедата, освен че я застигна, я и беляза. Все повече жени минават без мъжко рамо до себе си, но да вярваш че го имаш и да се окаже, че си се лъгала, е тежък удар. Най-добре за нея беше да смени средата. След време замина да свири в някакъв европейски оркестър, а майка й се натовари да отглежда четвърто дете.

***
Във входното антре се чу шум, детето, вече в първи клас, се връщаше от училище. Тя се извини и ме остави сама, за да го посрещне. Огледах се, всичко си беше така, както го помнех от години. Почти нямаше мебели, само необходимия минимум, и никакви дребни предмети, може би заради акустиката. Всичко в този дом беше подчинено на музиката.
Замислих се за живота на хората на изкуството. Спомних си приятелка на майка ми, бивша оперна певица. Дълго време се учудвах на сдържаността й във всичко. Беше много скромна на вид, избягваше да прави впечатление и не носеше никакъв грим, тежките сценични гримове й бяха достатъчни за цял живот. Говореше винаги много внимателно и някак премерено, със сценична артикулация. Продължаваше да не пие нищо студено или газирано, защото пазеше гласа си, инструментът трябвало да се поддържа, макар и вече да не се използва активно. Веднъж казах нещо, което я разсмя, тя прихна спонтанно, няколко камбани се люшнаха тежко, звукът беше мощен и съвършен в завършеността си, плътен и заоблен и изпълни стаята така, че стъклата на прозорците сякаш се огънаха навън, красотата му се блъсна в стените и се върна, ние замръзнахме, тя се смути и започна да се извинява, а кристалните сервизи в стъклената витрина дълго след това продължиха да звънят от ударната вълна. Какъв глас, Боже мой, да чуеш такъв глас в малко помещение...
Друг свят, съвсем друг свят - на въздържание и отдаденост.

***
Върна се бързо, детето се оправяло само. Продължаваше да възпитава самостоятелни хора.
- Сигурна съм, че си била на концерта, но не те видях. Срещнахте ли се? – попитах.
Тя седеше както винаги изправена, ръцете й държаха все същата стара чашка за кафе, която помнех отпреди години. Някога фините и деликатни пръсти бяха позагрубели.
- Бях. Това е любимият ми концерт за цигулка, защото е и един от най-трудните. Той знаеше, че ще бъда там – каза. – Знаеше, и свири неистово. След концерта отидох при него и го поздравих за успеха. Казах му и че му прощавам всичко, което ни причини. Доказа, че изборът му е бил правилен. Ако трябва да се избира между любовта към изкуството и нечие обикновено житейско щастие, няма място за колебание, дори и когато става дума за щастието на собствената ми дъщеря. Но всъщност го и предизвиках с тази прошка. Ако чувството за вина към нас го е тласкало досега напред, отнех му го. Нека покаже сега какво е любов.
Изрече го спокойно, без излишен драматизъм и бързо смени темата. Лицето й беше както винаги гордо и непоколебимо.
Едно от най-истинските лица на любовта, които съм виждала.

ПРИКАЗКА ЗА ЛЕКА НОЩ........
26 АПРИЛ 2010

РАБОТНИКЪТ ОТ ПЕРОНА

Влакът спря на малка гаричка. Покривът й се криеше в обагрените от есента корони на няколко стари високи липи. Пожълтелите листа блестяха ослепително под яркото слънце и пълнеха очите със златни отблясъци. В края на ливадата до гарата няколко попски круши, останали съвсем без листа, стърчаха тъжно и самотно в голотата си. Клоните им бяха отрупани с примамливи едри плодове.
Никой не слезе, само двама старци се качиха във влака. Престоят се оказа дълъг. Отегчение обхвана пътниците. Слънцето препичаше през стъклото на прозореца. Отворих го да влезе въздух в купето и надникнах навън. На перона работеше мъж в избелели дочени дрехи. Гъсти къдрави кичури коса покрива челото му над витите вежди. Работникът редеше съсредоточено тротоарни плочки по разрушения перон. Улисан в работа, той си подсвиркваше с уста, чужд за останалия свят. Личеше, че работата му доставя удоволствие. Работеше спокойно, без да се притеснява, че може да закъснее, че ще трябва да дава отчет за работата си през деня пред началници. Като го гледах ми се прииска да зарежа всичко, да скоча от вагона и да отида да редя с него плочки. Но влакът проскърца, отлепи тежко вагоните и бавно тръгна. Работникът се надигна, обърна лице към вагоните, усмихна се и размаха ръка за довиждане. На прозореца зад мен се появиха неколцина ученици. Като видяха работника на перона, един от тях рече:
- Ето го лудия. Пак ръкомаха ухилен до ушите.
Много ръце се показаха през прозорците на вагоните да отвърнат на поздрава на
младия мъж с дочените дрехи. Учениците подвикнаха обидни думи, хвърлиха по него фасове, но добрякът не им обърна внимание, премести добродушния си бистър поглед върху други пътници, които бяха отзивчиви към поздрава му. И аз вдигнах ръка, но бях закъснял – заради учениците, той вече не гледаше към мене. Едрата му фигура бързо се отдалечаваше, останала тъжно-самотна на пустия перон. На фона на безлистните, отрупани с плодове крушови дървета, с вдигната ръка, махаща за сбогом, тя излъчваше някаква скрита фаталност. Тя бе едно магическо видение, дошло от своята далечна иреалност.
Силуетът изчезна от погледа ми, стопен в синкавината на пространството. Въздушната струя от ускорението на влака подхвана мислите ми и ги разпръсна като семена в обширното поле. Отегчението се отдръпна от лицата на пътниците след тръгването на влака и след поздрава на непознатия работник.
Прибрах се в къщи в много добро настроение.
След този ден, всяка сутрин като отивах на работа и вечер като се връщах, щом влакът минеше през гаричката, отварях прозореца и с радост отвръщах на поздравите на сърцатия работник от перона.
Една сутрин него го нямаше. Перонът беше тъжен и пуст. . Подухваше вятър. Крушовите дървета стърчаха насреща останали и без плодовете си. Вятърът ги бе съборил в осланената трева на ливадата. Перонът лежеше под вагоните завършен. Нямаше кой да пожелае сега на пътниците “на добър час” и да помаха с ръка за довиждане.
През целия ден нямах настроение. Възникнаха проблеми в службата и преди да си тръгна се скарах с началника. Прибирах се в къщи подтиснат. Когато влакът спря на малката гаричка, по навик се показах на прозореца на купето и потърсих с очи човека, който посрещаше и изпращаше влаковете с усмивка, но го нямаше. От свъсеното небе закапаха едри студени капки дъжд. Побързах да вдигна стъклото. С изчезналата усмивка на работника бе изчезнала и усмивката на есента. От съседното купе чух някой от пътуващите с мене ученици да казва:
- Абе, онзи лудия, днес го няма. Свършил е работата си. Няма с кого да се занасяме сега.
“Нормалния днес смятат за луд – припомних си думите на поета и горчиво си казах. – Ех, деца, не виждате ли, че забързани в ежедневието си, забравихме да се усмихваме, забравихме как да гледаме открито хората в очите, как можем да помахаме с ръка за поздрав към непознат и да му пожелаем “на добър път”. Изведнаж си дадох сметка, че днес може би не ми вървя в работата и се скарах с началника си, защото го нямаше добрият работник да ми помаха с ръка от перона. “Навярно и времето затова се развали – си рекох. – Ще бъде добре, ако неприятностите свършат с това. Дано в къщи не ме очакват още огорчения.”

Влакът пристигна на моята гара със закъснение. Изпуснал бях автобуса.

ПРИКАЗКА ЗА ЛЕКА НОЩ........
23 АПРИЛ 2010

Един човек имаше навика да посещава близката до дома си горичка. Обикновено правеше все едно и също - изминаваше бързешком пътеката между дърветата, вперил поглед в краката си, а после спираше пред едно дърво - винаги едно и също, сядаше под него и започваше да се вайка.
- Никой не ме обича. Никой не заслужава моята любов. Ах, колко съм самотен! А имам толкова голямо сърце и то жадува за обич.
И така ден след ден.
В клоните на дървото едно птиче си свиваше гнездо. Жалостиво същество беше то - не понасяше чуждото страдание.
- Човече - извика един ден птичето, когато оплакванията бяха особено мъчителни за слушане, - тук всички те обичаме. Виж тревата, по която често вървиш. Тя е полегнала, за да не пречи на стъпките ти. Ето и дървото, под което обикновено сядаш. Показало е единия си корен, за да ти е удобно. А мравките всеки ден го почистват, за да ти е приятно. Всички те заслужават твоята обич.
- Колко си наивно! - възкликна човекът. - Не познаваш света. Тревите лежат, защото ги мързи да се изправят всеки път. Дървото е престаряло, скоро ще се катурне, затова коренът му е над земята. А колкото до мравките, те просто са лакоми и всеядни.
- Да, може би си прав - каза птичето, което почти винаги се съгласяваше с чуждото мнение. - Те наистина правят нещата за себе си, но и за теб също.
- В дълбоко заблуждение си - строго каза човекът. - Те не могат изобщо да обичат. Някои от тях нямат дори сърца. И затова са недостойни за моята любов.
Птичето се сви в недовършеното си гнездо и клюмна глава върху гърдите си. Искаше да помогне, а не знаеше как. Да утешиш човек се оказа трудна работа.
- Когато съм неуверено и объркано - започна отново то, - ...
- Това обяснява всичко - прекъсна го човекът, който вече бе успял да зърне птичето в клоните на дървото. - Ти си дребно и нежно, и толкова младо. Имаш малко знания и почти никакъв опит. Нуждаеш се от покровител и учител.
- ... тогава запявам - продължи птичето, което не разбра думите на човека.
- Нима можеш да правиш нещо? - Човекът се взря с любопитство в пернатото същество. - Я да видим. Ще изпееш ли една песен за мен?
Птичето го погледна с едното око, после с другото, хвърли поглед наоколо и запя.
И сякаш цялата земя притихна и зачака, и всички дървета, храсти и треви върху нея - също. Животните, птиците и насекомите замлъкнаха. Дори потока забълбука по-тихо, а съществата, които го населяваха, се скупчиха на повърхността му. Слънцето заблестя, облаците спряха своя бяг, а вятърът полегна в клоните на дървото.
Песента изпълни гората, издигна се над върховете на дърветата и се понесе към загадъчните и необятни висини.
Птичето изви глава нагоре, гласът му трепна и замря.
В настъпилата тишина човекът чуваше само собственото си учестено дишане. Очите му бяха пълни със сълзи.
- Ти си единственото същество, достойно за моята любов - успя да промълви той.
- Наистина ли? - със съмнение в гласа запита птичето.
Усети мъничко гордост, леко облекчение и неясна тревога.
- От днес нататък ще те наричам моя любима. Ще се грижа за теб. Ще ти построя дом и ще те пазя от враговете ти.
Щастлива усмивка озари лицето на човека.
- Но аз имам дом! - възкликна птичето. - И нямам врагове!
- Какъв дом е това? Ако разклатя клона, гнездото ще падне - нетърпеливо каза човекът. - А колкото до враговете, ти си толкова неопитно, че се чудя как си оцеляло досега.
- Да, да - обади се птичето, колкото да каже нещо.
Излезе от гнездото и подскочи на по-висок клон.
- Ще ти направя златна клетка с хранилка, поилка и люлка, които да блестят на светлината - и човекът примижа от разкрилото се пред него видение. - Ти ще ми пееш, а аз ще те храня и пазя. Ние ще се обичаме и няма да има други като нас.
- Да, да - каза птичето притеснено и подскочи на още по-висок клон.
- А сега ела, за да те заведа у дома - и човекът протегна ръце.
Птичето неспокойно заподскача от клон на клон, въртейки глава.
- Ела, не се страхувай. Аз те обичам и с мен ще ти бъде хубаво - с много чувство в гласа продължи той.
- Не вярвай на думи! - каза вятърът и потегли отново на път.
- Не отивай! - зашепнаха листата на дървото.
- Ще ни липсваш! - чуха се гласове отвсякъде.
- Ако не дойдеш, ще се превърна в най-нещастното същество в света - добави човекът.
- О! - възкликна птичето, което не можеше да забрави как изглеждаше той преди.
“Исках да помогна и вече нещичко направих. Трябва да продължа” - помисли си то.
Завъртя се в кръг около дървото, хвърли бегъл поглед на полуготовото си гнездо и плавно кацна на рамото на човека.
- Ето ме! - изчурулика.
Той нежно го взе в длани, допря устни до пухкавата му перушина и радостен се завтече към дома си.
Направи всичко, което беше обещал. Купи златна клетка с хранилка, поилка и люлка. Вечер я слагаше до леглото си, сутрин я закачаше на прозореца в стаята си. Носеше на птичето най-хубавите семена, редовно му сипваше прясна вода, говореше му и го галеше, не го оставяше и за миг само. Понякога го пускаше да направи кръгче летейки.
- Браво, браво! - пляскаше с ръце и се смееше. - Ти си най-умелият пилот в света.
Беше щастлив, както никога в живота си и птичето се радваше.
Но в новия си дом то никога не запя. Не че не искаше - просто не можеше. Понякога, когато молбите на човека бяха особено настойчиви, то се опитваше, но освен “чирик, чирик” друго не излизаше от човката му.
- Е, нищо - казваше му той в такива случаи. - Не се притеснявай. Някой ден ще запееш и тук.
И го галеше и целуваше нежно.
Но споменът за онази песен не оставяше човека на мира. Копнежът да я чуе отново го измъчваше.
- Виж, миличко - каза му един ден, - ще те занеса в гората, ще намеря твоето гнездо и ще те поставя в него. Сигурен съм, че тогава отново ще запееш.
Отиването в гората се оказа по-трудно, отколкото си го представяше. Тревите бяха заличили пътеката, а дърветата изглеждаха отчайващо еднакви. Дълго се лута, но не намери познатото гнездо. Накрая спря и разтвори длани.
- Хайде, любов моя, покажи ми това, което можеш да правиш по най-добрия начин.
Птичето стъпи на крака и изправи глава. Светът, какъвто го помнеше, се завърна при него. Видя събратята си високо в небето и чу радостните им възгласи. Слънцето го заслепи за миг, а вятърът го залюля в прегръдките си.
- Ела с мен - прошепна му.
- Бягай, бягай! - подканиха го листата на дърветата.
- Спасявай се! - настойчиво зашепнаха всички наоколо.
Усети радостна възбуда. Тялото му стана леко, а крилете силни.
- Чирик, чирик! - изтръгна се от него и то се понесе нагоре.
Безграничното и бездънно небе се доближи, за да го поеме.
- Върни се! Върни се! - извика човекът. - Не мога да живея без теб!
В гласа му имаше толкова мъка, отчаяние и страх, че птичето не се поколеба и за миг. Спря рязко и се спусна обратно.
От този ден то престана да лети. Но с това промените не свършиха. Загуби апетит. Хранеше се малко и насила.
- Болно ли си? - тревожеше се човекът и се суетеше около него. Сменяваше храната и водата, даваше му специални треви и семена.
Но пухчетата по главата на птичето опадаха, а перата му загубиха блясък и цвят. То нямаше вече сили да стои на крака. Лежеше на дъното на клетката с глава, клюмнала на една страна.
- Миличко - обърна се човекът към него, облят в сълзи, - кажи ми какво да сторя за теб?
Птичето с усилие отвори очи и го погледна. Беше се опитало да направи човека щастлив, но имаше ли щастие без мъка?
- Само не умирай! - възкликна той, когато видя, че любимото му същество отново затвори очи. - Ще потърсим помощ.
Взе го в ръце, притисна го към гърдите си и хукна към гората. Намери празно гнездо и положи в него топлото телце.
Разкъсван от страх и разкаяние, човекът се наведе към тревите и цветята, като се вглеждаше с надежда във всяко стъбълце:
- Моля ви, помогнете!
- Как, как!? - развълнуваха се те.
- Спасете моето птиче! - шепнеше той на едно дърво, после на друго, прегръщаше стволовете им, търсеше отговор в потрепването на листата им.
- Направете нещо! - призоваваше малките и големи същества, които се изпречваха на пътя му.
- Какво, какво!? - питаха се те.
Тревога, жалост и отчаяние изпълниха гората.
Слънцето измина дългия си път и нощта замени деня, но чувството на обреченост не се стопи.
Звездите покриха небесния свод и пръснаха призрачната си светлина наоколо.
- Помогнете! - помоли ги човекът, но вече не вярваше, че някой може да го стори.
- Всичко е наред - примигнаха звездите и сякаш се усмихнаха.
Но никой на земята не ги чу.
Когато утринната светлина обля и последното кътче в гората, човекът разбра, че е загубил гнездото и своята любима в него. Изтощен от безсъние, мисли и безплодни усилия, спря. Тогава чу песента. Идваше ту отляво, ту отдясно, извисяваше се, после спираше.
- Моето птиче - прошепна той, а сърцето му подскочи в гърдите. - Живо е!
Затърси в клоните на дърветата, но това, което успяваше да зърне тук или там, беше крило, краче или човка.
- Живо е! - каза си с облекчение, благодарност и смирение. - Това е важното. Някой ден ще го видя цялото, а може би ще го докосна отново.
Този ден песните в гората не спряха. Птиците разказваха на облаците и дърветата, те пък шептяха на тревите, цветята и всички животни на земята за нещо чудесно, което се случило. В едно полуразрушено гнездо, на някакъв незначителен клон в Голямата гора едно малко птиче се превърнало в същество от светлина. То не се нуждаело вече от вода и храна, нито от сън, от летене или чуруликане, не се нуждаело дори от дишане. Не изпитвало желания, съжаление или копнеж, нито мъка, нито жалост, нито страх. Перата му излъчвали светлина, а очите му - ласкавост и доброта. Всеки, който го зървал, бил привличан, омайван, омагьосван от това същество. Оставал при него и се променял завинаги.
Птиците разказвали на облаците и дърветата, а те на тревите, цветята и животните на земята, че най-трудното било не да попаднеш на това място в гората, а да видиш съществото от светлина

ПРИКАЗКА ЗА ЛЕКА НОЩ........
22 АПРИЛ 2010

По време на най-ожесточените битки в една война... войник, недалече извън окопите, рухна прострелян с мнoгoбройни рани.
бяха под непрекъснат обстрел, така, че не можеха дори да си покажат носа от окопите.

Войник, попита лейтенанта:
- Позволете ми, да домъкна в окопите ранения?

Лейтенанта го погледна с удивени очи, сякаш казваше: да не си полудял?
- Не си струва редник, приятелят ти го направиха на решето. навярно е починал вече. напразно ще си хвърлиш живота в опасност!Но войника толкова държеше да опита, че лейтенанта реши да му позволи.
- Добре, опитай... но ако е мъртъв, остави го и се връщай възможно по бързо! .

Войника хвръкна от окопа, след секунди бе при ранения, загърби го и след още няколко секунди, заедно с него се строполиха в окопа.
Лейтенанта прегледа ранения и едва дишащия до него войник:
- Казах ти , че не си струваше да си рискуваш живота, приятелят ти е починал...
- Струваше си! каза задъхано войника.
- Не виждаш ли, починал е, за какво говориш?
- Струваше си, защото, когато стигнах до него, все още беше жив...
- Думите които ми каза преди да издъхне, са по ценни от всичко на света...
Задавяйки се в сълзи повтори последните думи на починалия:
- Знаех си, че ще дойдеш.

Всеки човек носи в сърцето си това свято нещо - приятелството. чувство, което нито може да се опише, нито знаете с кого и кога ще започне. но знаете , че е някакъв подарък, дар божи.

Приятелите са като рядко намиращи се скъпоценни камъни.
подобно на тези скъпоценни камъни, те блестят, когато сте в беда и имате нужда от тях.
Те са винаги готови...да дойдат за вас.

ПРИКАЗКА ЗА ЛЕКА НОЩ........
21 АПРИЛ 2010

Къде се крие Щастието?

Някога, много отдавна, Щастието било дадено на Човека в изобилие. Не било нужно той да се бори за него или да го търси, то просто си присъствало в ежедневието му и било част от неговия живот. Но въпреки това, Човекът все се оплаквал, недоволствал, мрънкал за всичко. Не оценявал онова, което имал.

Виждайки какво се случва, един ден ангелите се събрали на съвещание, за да решат какво да направят, за да променят това положение. Знаели, че Човекът оценява нещата, едва когато ги загуби, затова решили да скрият някъде Щастието. Така Човекът щял да усети и осъзнае липсата му най-силно. И вероятно щял да разбере стойността му и да го цени повече в последствие, когато сам се е преборил за да го получи. Били сигурни, че това ще има ефект. Да, обаче къде биха могли да скрият Щастието така, че да не е толкова лесно намирането му?!

Започнали да се изказват най-различни варианти. Един предлагал да го скрият на връх Еверест. Друг смятал за по-подходящо дъното на Атлантическия океан. Трети – кубетата на Тадж Махал. В някоя тясна горска пътечка..., в коридора на родилното отделение на някоя болница..., във фунийка за сладолед..., сред розите на някоя цветна градина..., в пакет цигари..., в брашното на някой хлебар... Изброили се толкова много места, но нито едно от тях не им се сторило достатъчно удачно и трудно за намиране. А нали именно това била целта. В този момент се чул нечий глас, който промълвил:

- Вътре в Човека да скрием Щастието! Там той поглежда най-рядко...

На това предложение вече всички кимнали одобрително. И приели идеята.

От тогава, та до ден днешен, Човешкото Щастие се крие вътре в самия Човек! То вече не е даденост и никой не го получава наготово. Трябва да се търси, да се намери...

ПРИКАЗКА ЗА ЛЕКА НОЩ........
20 АПРИЛ 2010

Солено кафе

Срещна я на едно празненство по случай рождения ден на свой приятел. Там се запознаха. Беше изключително хубава и почти всички момчета, които присъстваха на събирането, се въртяха около нея, в желанието си да я впечатлят и да спечелят вниманието й. В края на празненството, когато повечето започнаха да се разотиват, той се престраши да й предложи да изпият заедно по едно кафе. Момичето доста се озадачи от поканата му, но въпреки това прие.

Отидоха до близкото кафене и седнаха на една от свободните маси. Той беше толкова развълнуван, така лудо биеше сърцето му, че не успяваше дума да отрони. Това му състояние изнерви момичето.

“Аз ще тръгвам вече...” – тъкмо се канеше да каже тя, когато той вдигна ръка и повика сервитьора.

- Бихте ли ми донесли малко сол? – плахо попита момчето - Искам да добавя на кафето си...

Всички присъстващи в заведението, които бяха чули тези думи, втренчиха учудени и недоумяващи погледи към него. Сол в кафето?!

Изчерви се целия от срам. Но когато след минута сервитьорът донесе солта, той добави малко от нея в кафето си, разбърка леко и отпи.

- Странни вкусови предпочитания имаш – отбеляза момичето, все още не вярващо на онова, което вижда.

Тогава той започна да разказва:

- Като бях малък, живеехме близо до морето. Прекарвах дните си в игра на морския бряг или сред вълните. И постоянно усещах вкуса на солената морска вода в устата си. Израстнах с този вкус и така свикнах с него, че с времето го заобичах. Затова слагам сол в кафето си. И когато отново усетя в устата си този тръпчив, леко нагарчащ вкус, си припомням отново щастливото детство, безгрижните игри край морето, семейството ми... Родителите ми все още живеят в онази малка къща до морския бряг. И така ми липсват понякога...

Докато разказваше това, очите му се насълзиха. И тя се разчувства докато слушаше историята на живота му. Замисли се, че човек, който така открито излива чувствата си, който така ревниво пази спомените на своето детство, вероятно ще цени в бъдеще и семейството, и дома, които ще създаде. Ще ги пази и ще се грижи за тях със същата обич и всеотдайност...
Стана и някак мило и топло от тази мисъл. Започна и тя да разказва за себе си. И нейният дом беше далече, тя също разказа за семейството и родителите си. Разговорът продължи и стана интересен и за двамата. Дотолкова, че времето с което разполагаха, се оказа недостатъчно да си кажат всичко. Затова се уговориха да се срещнат отново на следващия ден. И на по-следващия, и на още по-следващия...

Ожениха се.
И до края живяха много щастливо...
Когато тя му правеше кафе, винаги слагаше в чашата му по лъжичка сол. Така беше през целия им съвместен живот. Защото знаеше, че той така го обича...

След 40 години щастлив и изпълнен с любов семеен живот, той почина.
Когато, след погребението му, тя разчистваше вкъщи, намери плик, на който пишеше “ОТВОРИ ГО СЛЕД СМЪРТТА МИ”, а вътре имаше писмо. Написано от него за нея:

”Скъпа моя,
Моля те прости ми! Прости ми затова, че изградих целия ни съвместен живот върху една лъжа! Един единствен път те излъгах аз. И това беше лъжата за соленото кафе! Спомняш ли си деня на първата ни среща? Аз бях така напрегнат и толкова развълнуван от това да съм с теб, че когато извиках сервитьора, вместо да поискам захар, казах “сол”. И когато всички погледи се впериха в мен, включително и твоя, така се засрамих, че не събрах кураж да се поправя и продължих тази лъжа. Тогава аз изобщо не допусках, че тази нелепа лъжа ще се окаже основата на нашия съвместен живот. Много пъти след това исках и се опитвах да ти разкажа истината, ала някакъв необясним страх ме спираше да го направя. Но вече усещам края си и зная, че смъртта е близо, затова няма от какво да се страхувам... Ето я истината: Аз не обичам солено кафе!
То има много странен, дори бих казал неприятен вкус. Но от деня на нашето запознанство, аз пия такова кафе, без да изпитвам съжаление или разкаяние за това. Да бъда с теб беше най-голямото щастие в живота ми и аз дължа това щастие именно на соленото кафе. И ако можех отново да се преродя, аз пак бих искал да преживея всичко отначало - да те срещна теб и да прекарам живота си с теб. Дори ако трябва за това отново цял живот да пия солено кафе...”

Плач разтърси тялото й, а сълзите стичащи се от очите й, намокриха писмото.
Не можеше да определи какво точно чувства в момента...

Мина се време. Веднъж, дочули за странния навик на съпруга й, я попитаха:
“Какъв вкус има соленото кафе?”

Очите й се насълзиха при спомена и тя тихо прошепна:
“Сладък, много сладък”...

със съдействието на Melisa

ПРИКАЗКА ЗА ЛЕКА НОЩ........
19 АПРИЛ 2010

Една Семейна Приказка
Те бяха младо семейство, женени едва от няколко месеца. Но дори толкова кратко време им беше достатъчно, за да разберат, че бракът съвсем не е това, което си бяха представяли по-рано...

Всъщност, не че не се обичаха вече. Напротив - все още изпитваха силна обич един към друг, но вече все по-рядко си го казваха.

А преди... само до преди няколко месеца те сякаш се надпреварваха кой ще го каже първи. Или кой ще го изрече повече пъти за един ден. Или кой ще го докаже по по-оригинален начин...И това не им тежеше, не им омръзваше, а им доставяше неимоверно удоволствие...

Но сякаш изведнъж всичко коренно се беше променило. В последно време дори и най-малката случка или най-безобидната дума бяха достаъчни, за да се скарат сериозно или да се нагрубят и наранят един друг...

Вече съвсем изнервени от ситуацията, една вечер решиха най-после да седнат и да обсъдят това положение. И с общи усилия да се опитат да намерят някакво решение, задоволяващо и двамата. И двамата не искаха да се развеждат, но и същевременно разбираха, че е невъзможно да продължават да живеят по този начин...

Дълго стояха така мълчаливо един срещу друг, разкъсвани от противоречиви чувства и мисли, чудейки се кое е ПРАВИЛНОТО решение за тях...

И тогава мъжът изведнъж се оживи:

- Хрумна ми една идея! - каза той с неприкрито вълнение в гласа. - Нека да засадим едно дръвче в градината. Ако през следващите 3 месеца това дръвче изсъхне - да се разведем. Но ако се хване и започне да расте и да се развива - никога повече няма да помисляме дори за раздяла. А през това време двамата да спим в отделни стаи... Какво ще кажеш, съгласна ли си?"

В първия момент на жената и се стори странна, дори налудничава тази идея - бъдещето на брака им да зависи от някакво дърво... Но после като поразмисли малко, дори и стана весело. И прие...

На следващия ден заедно отидоха в близкия разсадник и си купиха от там едно овощно дръвче. Прибраха се в къщи, заедно избраха мястото му в градината и заедно го засадиха...

Мина се около месец от тогава.
Една нощ двамата се сблъскаха в тъмната градина.
В погледите им първо се четеше учудване, изненада, които после преминаха в... радостен блясък...

И двамата носеха в ръцете си по една кофа вода, за да полеят дръвчето...

със съдействието на Melisa

ПРИКАЗКА ЗА ЛЕКА НОЩ........
16 АПРИЛ 2010

От ушите към сърцето - приказка за трите златни статуи - със съдействието на Melisa

Имало едно време две съседни кралства. Техните владетели никога не воювали по между си, но при всеки удобен случай и двамата се опитвали да доказват един на друг своята мъдрост и интелектуално превъзходство над другия. И всеки празник за тях бил поредният повод да демонстрират един на друг своето остроумие. Затова винаги си измисляли и пращали много странни на пръв поглед подаръци...

Един ден владетелят на едното кралство извикал при себе си най-добрия скулптор, който живеел в неговите владения и му възложил странна задача. Поискал от него да му извае от чисто злато три еднакви статуи на хора, всяка от тях висока около една педя. Една единствена разлика трябвало да има между фигурите, но това щели да знаят само те двамата със скулптора, и никoй друг...

Не след дълго статуите били готови и когато дошъл рождения ден на владетеля на съседното кралство, те му били изпратени като специален подарък, придружени със следното писмо:

"Скъпи съседе,
Честитя ти празника с тези малки статуи. Макар на пръв поглед трите фигурки да изглеждат абсолютно еднакви, между тях има съществена разлика и една от трите е много по-ценна от останалите две. Когато откриеш коя точно е ТЯ, обади ми се..."

Веднага щом прочел писмото, рожденикът започнал да разглежда обстойно всяка една от златните фигури, но на външен вид те не се различавали абсолютно по нищо...

После заповядал на своите помощници да ги претеглят на най-точната везна в кралството, но пак нямало резултат - оказало се, че грамажът на всичките бил абсолютно еднакъв...

Събрали в двореца всички майстори на скулптури, които живеели по земите на кралството, всеки един от тях внимателно разглеждал и изучавал малките златни фигури, но никoй не успявал да открие каквато и да било разлика между тях...

Дните се нижели, кралят все повече се тормозел, че не може да разплете загадката, а като го виждали такъв, се измъчвали и поданиците му. Вече нямало в кралството човек, който да не е чувал за златните фигури, но никoй не успявал да намери решението...

Докато един ден не се получила вест от млад мъж, който преди време бил наказан от краля за своята дързост и неподчинение, и бил хвърлен в тъмницата за назидание. И понеже не му оставало нищо друго, кралят позволил на младежа да дойде в двореца и да погледне и той статуите, с надеждата че може пък и да открие нещо...

Довели младежа, дали му трите фигурки и го оставили да ги огледа. След дълго разучаване той помолил да му донесат едно парче тънка тел.

Когато му я донесли, той взел първата статуйка в ръката си, промушил единия край на телта през ухото и като понатиснал мъничко, тя се подала от устата на фигурката.

Взел втората, мушнал пак единия край на телта в едното ухо и след мъничко телта се подала от другото ухо.

Накрая взел и последната фигурка, пак по същия начин вкарал телта в едното и ухо, но... този път тя не излязла от никъде. Имало едно малко тясно каналче, което водело към областта на сърцето, но влизайки там, телта не можела да продължи по нататък и да излезе от никъде...

Тогава кралят най-после седнал и написал своя отговор на съседа си, от когото бил получил странния подарък:

"Човек, при който влязлото от ухото излиза през устата, няма стойност.

Онзи който приема през едното ухо, но бърза да го изкара от другото, също не е ценен.

Важен е този, който умее да зарови в сърцето си онова, което е чул с ушите си...

Благодаря ти за ценния подарък и мъдростта, която си вложил в него!..."